Карнавалът ти отива

Пролетният карнавал беше в разгара си. Всички се бяха стекли и включили в причудливия празник – искаха да видят зрелищната трупа и навалицата пъплеше между шатрите, разположени по целия хълм над малкото градче.
– Хайде, побързай – викна Михаил и протегна ръка към Зоя, която задъхано се
катереше зад него. – Умирам за карамелизирани пуканки и шоу с откачалки! Знаеш ли, чувал съм, че един от акробатите имал лисича глава!
– Голямо си дете! – отвърна тя и постави длан в неговата.
– Освен това – продължи той, щом тя застана на неговото равнище, – почти
всеки в трупата имал някакъв недъг, и го използвал в номера си!
– Това е ужасно! – възмути се Зоя.
– Ужасно е, ами! Нали затова сме тук? – Михаил ѝ намигна и я поведе към
шатрите.
Взеха си голяма кутия с пуканки и се втурнаха в първата шатра, където представлението вече беше започнало. Акробати с превръзки на очите се мятаха във въздуха и изпълняваха номера през огнени обръчи. После махаха превръзките и се оказваше, че са или слепи, или родени без очи. Всички ахваха и решаваха, че е някаква измама. Зоя изумена се обърна към Михаил и го видя да жестикулира към някого. Погледна в посоката, в която гледаше и той, но не разбра с кого си разменяше жестове. Напрегнат, той скочи от мястото си.
– Трябва да вървя! – каза и не дочака отговора ѝ, а излезе навън.
– Ей! – настигна го тя. – Какво има?
– Нищо.
– Е, как нищо – изсмя се Зоя. – Защо хукна така?
– Мисля, че е по-добре да продължим сами.
– Какво имаш предвид? – изсмя се повторно тя, но после усмивката ѝ застина. – Ти видя някого там, нали? Кой беше?
– Никой – отвърна Михаил, – не е важно. Просто… не ме следвай.
Той се изгуби се в тълпата. Зоя тръгна след него, но хората препречваха пътя ѝ и тя не смогна да го настигне повторно. Остана сама сред десетките лица. Извика го, но гласът ѝ се удави в карнавалната музика. Шокирана, тя се огледа във всички посоки. Обявиха следващото представление и масата хора се стече натам, но Зоя не помръдна от мястото си. Там, в пространството, което се откри около нея, стоеше шут в черно-червени одежди. Той гледаше право в нея. Погледите им се срещнаха и той се приближи.
– Красива – каза и се поклони, звънчетата на шапката му издрънчаха.
Зоя, хипнотизирана от очите зад маската, бавно изрече:
– Търся някого.
– Ние всички търсим някого – отвърна шутът. – Харесвам тъгата ти. Красива е.
– Защо мислиш, че съм тъжна?
Шутът наклони глава като любопитно куче, после извади роза от пазвата си и ѝ я подаде.
– Ела! – каза той и заподскача към една от големите шатри.
Зоя се поколеба, но тръгна след него. Вътре се носеше странна миризма, която ѝ напомни восък и нещо сладникаво. В приглушената светлина тя различи наредените столове и висящите по стените кукли. Тръгна по пътечката към сцената, на която седеше шутът, кръстосал крака по турски.
– Чужд – рече той, когато тя застана пред него. – Речникът твърди, че това е някой или нещо, принадлежащи другиму. Непознат. Далечен. Непривичен. Такъв, който няма близост с нещо. Всеки, който срещам в живота си, е чужд. А, знаеш ли, бил съм навсякъде и много лица съм видял. Все чужди.
Зоя понечи да свали маската му, но той се дръпна и звънчетата на шапката му предупредително иззвъняха. Ръката ѝ увисна пред лицето му и тя я отпусна.
– Обикалям с цирковите артисти от много време. Грозното ми, обгорено лице
пасва идеално на трупата и макар да ми се подиграват, правят го с добродушните нотки на един изрод към друг.
– Искам да го видя – отвърна тя и отново вдигна ръка към лицето му, но той я хвана.
– Не още – каза ѝ. – Не и преди последно действие на представлението.
Преди да успее да продума, усети пробождането на иглата и течността, която пропълзя във вените ѝ. Крайниците ѝ изтръпнаха и тя се свлече на земята, въздухът не ѝ достигаше. Яркосините очи на шута се смееха и той отново наклони любопитно глава. После всичко се разми и тя загуби съзнание.
Когато отвори очи, усети същата силна миризма на восък и нещо сладникаво. Все още не можеше да движи тялото си. Шутът бе застанал пред нея и правеше нещо, но тя не можеше да види какво. Сменяше някакви инструменти, обикаляше около нея. Тя не можеше да мръдне главата си, за да види. Не можеше да движи нищо друго, освен очите си.
– Знаеш ли – каза ѝ той, когато застана пред нея, – това място ми харесва.
Мрачната атмосфера изпълва сърцето ми с блаженство. Хипотетично, разбира се. Понякога наистина ми се иска да имах сърце. Понякога наистина ми се иска да усещах ударите му в гърдите си. Колко често ти се случва да се разхождаш вечер по самотните, влажни улици и да усещаш тежестта на въздуха? Фалшивата зима е приключила с преструвките и бавно, надменно се оттегля. Пролетта плахо наднича зад ефирна завеса от мъгла, не смее да се покаже все още. Топлината трябва да се пожелае, а тук витае студ. Не, въздухът е просто хладен. Студът идва от душите – чужди са си.
Тя разбра какво прави шутът и тих стон на ужас се удави в пластовете восък, с които я бе покрил. Дялкаше и шкуреше, оформяше тялото ѝ като скулптор, а звънчетата трепереха и звъняха в унисон с движенията му.
– Мислиш ме за луд, нали? – попита я той. – Но лудите са те! Всички те,
струпали се тук да гледат шоуто на изродите! Аз съм просто артист и ще им дам онова, което искат. – Той се изправи и поклони. – А ти си най-новата кукла в колекцията на шута. Най-ценната. Най-истинската. – Той проследи чертите ѝ, без да ги докосва. – Идеално запечатах тъгата на красивото ти лице. Восъкът ще те съхрани. Вече си част от трупата ни. Вече не си чужда.
Той почисти сцената и подреди декорите. Внимателно постави Зоя в средата, а тя едва успяваше да го проследи с очи. Част от трупата се появи и се нагласи по места, всеки хванал музикален инструмент. Хора изпълниха шатрата и нетърпеливо очакваха началото. Едни с нескрита погнуса наблюдаваха джуджетата, застанали зад стойки с микрофони, и мъжът с недорасла ръка, застанал на клавесина. Втори с буден интерес зяпаха жената с три гърди на перкусиите. Трети се чудеха какво не бе наред с неподвижната девойка с изцъклен поглед в средата.
Някой приглуши светлината и шутът излезе на сцената под съпровода на хармоничен минор в три-четвърти. Танцуваше сам, имитирайки прегръдка на партньор. Звънчетата на шапката му следваха ритъма на валса. Накрая музиката секна, той спря и отпусна ръце. Седна в края на сцената и втренчи пронизителния си поглед в хората. Яркосините му очи изпъкваха на фона на бялата маска. Той заговори:
– От пристигането си наблюдавам хората, лутащи се в този град. Пъплят в
суматохата на нищожното си съществуване и търсят нещо, за което да живеят. Толкова са вглъбени в себе си, че не виждат нищо друго. Тук има само его и студ. Една безметежна, безпаметна отчужденост. Студен ми е допирът до телата им, имам усещането, че се нося по течението на мътна, ледена река, чиито черни води ме обгръщат в гальовна прегръдка. Унасям се и сънувам през очите им плесента на потъналите им илюзии. Те виждат само и единствено обвивката и не ги интересува какво се крие под нея.
Той замълча и остави неловкото мълчание на хората да натежи. Уж е шут, трябва да ги весели, пък той… Той продължи:
– Толкова са се отчуждили, че не биха се трогнали дори от смъртта на млада жена. Тя може би умира пред очите им и нямо крещи за помощ. Но те не виждат, не чуват. Не усещат.
На предпоследния ред Михаил отпи от бирата си и избърса уста. Погледите им се срещнаха и той му кимна.
Шутът се изправи и каза високо:

Аз не съм поет,
не Шекспир ме е учил на слова,
сбогувам се със теб, злочест
последен танц ти подарявам на раздяла

туй само мога да ти дам
сърце аз нямам, да те стопля
и чувства в него да зазиждам
живот на две да разделя.

Той се обърна и застана пред Зоя, от чийто очи се търкулнаха сълзи, погледът ѝ вече се премрежваше, тя се предаваше.
– Не умирай преди края на представлението – рече ѝ тихо той.
Музиката отново зазвуча и шутът внимателно я вдигна и понесе в ритъма на валса. Някои хора се понаместиха на столовете, стегнати от неприятното усещане за нещо нередно. Поогледаха се, но вдигнаха рамене. Със смеещи се очи той ѝ каза:
– Карнавалът ти отива!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: