Мраченици

Биляна вървеше бавно, внимателно държеше бакъра с треперещите си ръце. Стараеше се да не разпилее нито една капка вода. На лунната светлина очите ѝ бяха привикнали към тъмнината и тя попиваше всяка сянка около себе си. Никакво движение не нарушаваше нощния покой, в който бе потънала гората, въпреки това девойката усещаше, че е наблюдавана. Не бе никак далеч от селото, а то все не се показваше иззад хълма. Биляна въздъхна, остави внимателно металния съд на земята и избърса потта от челото си. Огледа се, но на всички страни пътят изглеждаше един и същ.

Леко пърхане сред дърветата привлече вниманието ѝ. Само за миг, нещо трепна и изчезна. Девойката напрегна зрението си, но всичко бе застинало. Тъкмо си помисли колко неестествена е тишината, когато остър, вибриращ звук се разнесе наоколо. Напомняше монотонен, продължителен жабешки кряк. Биляна грабна бакъра и тръгна отново по пътеката. За да се успокои започна да си пее някаква стара песен, която бе чувала от майка си:

Черней горо, черней сестро, двете да чернейме –
Ти за твойте листе, горо, аз за първо либе![1]

Не след дълго селото се показа и девойката забърза крачка. Къщата им беше почти в началото на гората, та скоро чу жалните хлипове от обора и влезе вътре. Остави водата до голямата лоена свещ и седна до майка си.

– Как е? – попита и погали козата, която лежеше в краката им, хриптеше и

простенваше. Слепите ѝ очи шареха неопределено из пространството.

– Няма да я бъде – отвърна Марта. – Магия е туй.

– Как магия? – изуми се Биляна. – Болест е!

– Никакво мляко не сме видели от седмици – рече майката. – Последното стана на кръв. Как мислиш ослепя козата? Хм? Не – поклати глава тя и сълзи се стекоха по страните ѝ. – Не е болест туй, дъще. Магия е.

Двете се умълчаха, вгледани в умиращото животно. Хриповете му се засилваха и отслабваха.

– Ако си знаела, че ще умре – отвърна Биляна, – защо ме прати за вода от извора в тая тъмница? Нали рече, че ти трябва за козата?

– Я кажи – поде жената, подминавайки въпроса, – ти що дири миналата събота на Момин камък?

– Не съм…

Майката я погледна и каза с остър тон:

– Не ме лъжи, лъжата е грях!

– Тогава и ти го вършиш, щом каза, че водата е за болната коза.

Марта стисна устни и отново погледна хриптящото животно.

– Снощи те чух да бълнуваш – отвърна тя. – Зовеше свидни сестрици на помощ. Зовеше ги в оная, другата Земя.

Биляна потръпна и отмести поглед от добичето към скута си, сключи примирено пръсти, а майка ѝ продължи:

– Ти, Биляно, сестри нямаш. Една си ми. Не знам нищо за тая друга Земя, дето плака насън за нея. Но като доближих до леглото и пипнах челото ти, то цяло гореше.

– Не помня…

– С оцет се мъчех да отнема огъня, ама напразно – продължи Марта сякаш не бе чула, – треската обхвана тялото ти.

– Не помня… – повтори Биляна.

– Не помниш, ами! – Марта потри чело. – Мъртвите не помнят!

Биляна обърна лице към майчиното, в погледа ѝ се четеше объркване и уплаха.

– Три часа се гърчи и стена в ръцете ми – гласът на Марта едва потреперваше, – после се свърши. Чак тогава забелязах Мрачениците[2], дето се бяха накачулили по прозорците. Бяха притихнали и само отваряха усти, а черните им очи се взираха в мен. Ама… не в мен са се взирали, а в мъртвото ми чедо.

– Майко! – извика Биляна и скочи на крака. – Как ще съм мъртва, като съм тук? Ей го, на – тя протегна ръце към нея, – пипни ме, жива съм!

Марта поклати глава и погледна бледото ѝ лице. Козата в краката им притихна, слепите ѝ очи гледаха оцъклено през изхода на обора към нощта. Последен конвулс разтресе тялото ѝ преди да издъхне.

– Ръцете ти, дъще, са лед – рече майката. – Кожата ти е лед. Кажи ми, Биляно, що дири на Момин камък и кой те вдигна снощи от смъртния одър?

Девойката мълчеше. На светлината на лоената свещ лицето ѝ се изопна, в очите ѝ се настани решителност.

– Без светлина отиде на извора – продължи Марта, – в тъмнината можеше да се загубиш, можеше да те нападнат чакали. Ала ти се върна без драскотина.

– Просто зная пътя – защити се Биляна.

– Знаеш го – съгласи се Марта. – Но не знаеш, че преди да се родиш дадох обещание. Обещах те за невеста.

Повей на вятъра нахлу в обора и донесе със себе си песента на козодоите. Биляна осъзна, че е чула същата песен по-рано в гората. Малките птички накацаха пред обора, сякаш самата нощ ги хвърли на тревата като зарове. Черните им очички се впиваха в девойката, приканваха я да излезе навън.

– Една вечер огромна змия влезе при мен докато спях – продължи Марта през сълзи –  и се сви на гърдите ми. Събудих се от тежестта и студенината ѝ. Исках да викам, да изкрещя всичкия страх вън от дробовете си, да я блъсна от мене на земята и да побягна. Но не можех… Слаби сме ние, човеците. Мил ни е животът, искаме да го задържим. Помолих змията за милост и обещах, че всичко ще дам, само живота и душата да не ми взима – всичко ще дам, само най-скъпото да ми остави. Ама не знаех тогава, че най-скъпото е друго.

Марта извади от пазвата си нещо, което бе закачила на конопена верижка и срещна втренчения поглед на Биляна. Козодоите чакаха. Нещо се променяше в песента им, монотонните вибрации се заиздигаха в причудливи крясъци. Тя тихичко запя, изправяйки се на крака:

Мраченици Мраченик зоват

На Мрака невестата обещана

По тъмна доба дошли са да я приберат

Бързай, че време не остана

Тя погали светлите коси на дъщеря си, треперещата ѝ ръка обходи грижливо пристегнатата плитка.

Мраченици Мраченик зоват

Едничко чедо майка си обрече

В тъма да броди ще го отведат

От майчино сърце далече

Марта закачи на врата на Биляна верижката и я целуна по челото.

– Знам какво си правила на Момин камък – рече тя. – Там нощните създания танцуват под луната. Откакто се роди се мъча да те предпазя и се молех да не трябва да изпълня обещанието. На баща ти нищо не казах, а след като той се спомина, се уплаших още повече. Трябваше да те опазя. Уви, не мога. Дори гроб няма да те спаси от Него.

Биляна разгледа пръстена, който беше закачен на верижката. Гладката му повърхност в екрю попиваше сиянието на пламъка на лоената свещ и излъчваше мек блясък, а черният, ръбест камък хипнотизираше.

– Защо ми е това? – попита тя.

– За да намираш обратния път – отвърна Марта. – Сама го направих от кости, камъка ми го остави змията. Давам ти го като клетва. Колкото и да бродиш в тъмнината, цялата тази „друга Земя“ да обиколиш, моята клетва, дъще, да те връща у дома!

Биляна застана на прага и оглушителните звуци на козодоите секнаха. Малките птички отваряха голяма паст и удряха крила в земята в знак на почит.

Мраченици Мраченик зоват

Своята невеста Мрака поздравява

Веднага щом крила ѝ порастат

В недрата на нощта я приютява.

Зрението ѝ не срещаше никаква трудност да се ориентира и тя съзря няколко фигури, които я чакаха на поляната пред гората. Над тях луната изливаше бледите си лъчи. Биляна скри пръстена в пазвата си и тръгна по меката трева. Под крачките ѝ птиците се вдигаха и политаха, сливайки се с тъмнината.

---

[1] Откъс от „Плач за младост“, българска народна песен

[2] Козодои – нощни прелетни птици, известни още като мраченици или нощни лястовици. Срещат се в Европа и западната половина на Азия.