Човек в стъкленица

Чувствам се като взрив в необятно пространство и отчаяно се опитвам да поема първата си глътка въздух. Кашлям, пъшкам и тихо изплаквам, сгушен на гърдите на огромното същество, което ме е прегърнало. Някак скована е тази прегръдка, студена. Плаша се, искам да се върна там, откъдето дойдох – там беше топло и уютно. Допирът на кожата ѝ е лепкав и несигурен.

Никакво отделяне на окситоцин. Нулева привързаност.

Пълно отвращение.

Час на смъртта: 11:10

В коридора е тихо. Не се чува какво си говорят възрастните зад вратата в кабинета на директора. Напрягам слуха си, но чувам глухите им гласове, без да различа думите. Столът е твърд и неудобен, клатя крака над очуканата мозайка с досада. Поглеждам ръката си и кръвта, останала по пръстите, изтривам я в захабения си панталон. Директорът отваря тежката кожена врата и ме вика по име, отзовавам се с неохота. В кабинета е мрачно, задушно. Тежката воня на цигари изпълва помещението, а майка ми стои отпусната в един стол, гневният ѝ поглед ме отбягва. „Като вкъщи“ – мисля си и сядам до нея. „Вкъщи също мирише на цигари и кисело, тя винаги ми се сърди.“

– Михаиле – казва едрата жена от другата страна на бюрото и изчаква строгият ѝ тон да натежи достатъчно преди да продължи. – Защо нападна Пепи?

– Не съм – смотолевям.

– Забил си вилицата си в бузата му, докато сте се хранили в столовата! – кресва директорът, а аз премигвам спокойно. Майка ми не реагира.

– Той каза, че съм копеле – отвръщам и усещам как ми пламва лицето. – Не знам значението на тази дума! Попитах Миглена, но тя ми се скара и изгони от час.

– За теб е г-жа Йотова, а не Миглена – казва жената, смекчила тона.

– Добре – отговарям и поглеждам майка ми, в чиито очи гневът сякаш е нараснал, но тя все още не изрича нищо.

– Какво стана после?

– В столовата попитах Пепи защо ме нарича с думи, които не разбирам – отговарям и връщам погледа си на жената зад бюрото. В очите ѝ виждам строгост, но и прокрадващо се съжаление. – Той се изплю в лицето ми и каза да попитам майка си. Ядосах се, защото знаех, че майка ми няма да ми отговори.

Усещам зашлевяването като огнена вълна, преминала през бузата ми. Директорът се надига, когато майка ми ме сграбчва и завлича по коридора, мърмореща и кълняща.

– Момент! – извиква тя след нас, но майка ми не забавя ход и стиска ръката ми до синьо.

– Трябваше да направя аборт – изрича тя, когато се прибираме вкъщи и си сипва от преполовена стъклена бутилка.

Аз заставам до масата и се вторачвам в нея. Не знам значението и на тази дума, но ми прозвучава като някакъв край. Като да изгубиш нещо завинаги. Размазвам лениво пъплеща хлебарка със скъсаната си обувка и се прибирам в стаята си.

Час на смъртта: 12:20

На 18 години съм и получавам първата си целувка. Не изпитвам нищо. Чувал съм другите момчета да говорят разни работи, свързани с момичетата, но от тази целувка не изпитвам нищо. Празнота. В Увеселителния парк, в който започнах работа, колегите не спират да говорят за момичета. Не разбирам какво намират в тях, не разбирам защо ги вълнуват толкова. Ето – тя ме целува и аз не изпитвам нищо. Нищичко. Може би трябва да се насиля да почувствам нещо, каквото и да е? Опитвам и не се получава, опитвам пак и накрая се ядосвам и я отблъсквам от себе си. Макар да не влагам чак толкова сила, тя полита назад и удря главата си в камък. Остава да лежи така – с изопнато в изненада лице, красива и мъртва.

Не изпитвам нищо. Нищичко.

Просто се губя в горичката зад Увеселителния парк. Ще застъпя на смяна чак утре.

Час на смъртта: 22:30

Няколко часа от деня ми се губят. Нямам спомен как съм стигнал до моста. Оглеждам се – наоколо не се вижда жив човек. Но ето я – тя върви към мен и се усмихва. Застава пред мен и усещам аромата ѝ, но в него има нещо различно.

– Сменила си парфюма – изричам намръщен.

– Омръзна ми – усмихва се тя и понечва да ме целуне.

Няма ги. Онзи взрив от цветове, който ми носи допирът ѝ, го няма. Отнела го е с един замах. Жадно се вкопчвам с нея с надеждата да го открия отново. Няма го. Всичко е сиво. Чувам леко жужене, като от разкъсани жици и електричеството просто не знае в коя посока да поеме. Отчайвам се и пристъпям към парапета. Чувам я да ме пита какво не е наред и аз ѝ посочвам нещо във водата. Когато се навежда да погледне просто я премятам от другата страна. Викът ѝ е кратък, буйните води го заглушават, тя се подава за кратко на повърхността, но водата я прегръща в себе си. Натъжавам се. Примирявам се. Нека си отиде така, както си отидоха цветовете – от нищото.

Час на смъртта: 15:40

Днес отново ми се губят часове. Бях в парка, после се събудих вкъщи. Имам силно главоболие и синина на челото. Носът ми е кървял. Тялото ме боли и съм страшно изморен. Кафеварката е толкова мудна, че ми се приисква да си сипя водка, вместо да я чакам да загрее. Повдигам леко щората – навън е облачно, мрачно. Есенни листа са натрупани из цялата градинка пред къщата. Между тях има нещо и когато излизам да проверя, решавам, че някой се гаври с мен, защото десетки удавени плъхове лежат сред листата. Оглеждам улицата, но никой не се вижда. Прибирам се вътре и свалям кафеварката от котлона. Кафето е ароматно, но безвкусно. Оставям пукнатата чаша на масата и отварям писмо, което някой е пъхнал под вратата ми предния ден. Бях го забравил. Работодателката на майка ми, някоя си Ружа Дерменджиева, ми съобщава, че преди няколко дни е имало пожар. Според експертизата, майка ми – пияна както винаги – е заспала пред телевизора и е изтървала цигарата си на килима. От къщата и нея са останали само въглени.

Не чувствам нищо. Нищичко.

Час на смъртта: 17:10

Ярка светлина заструява през прозорците – толкова ярка, че затварям очи. Понасям се в пространството и почти си припомням онзи момент, в който се опитах да си поема въздух за пръв път. Сливам се със светлината, ставаме едно цяло, едно безупречно цяло и сивотата се разрежда. Гади ми се. Лошо ми е. Всичко е толкова бяло, че искам да заплача.

Час на смъртта: 23:55

Михаил усети нечие присъствие от другата страна на стъклото. Ембрионалната поза, в която го бяха поставили не позволяваше да се завърти и погледне какво се случва зад гърба му. Там имаше нещо, което го наблюдава. До него имаше още стъкленици с хора, но те спяха. Той разгледа внимателно съоръженията и  забеляза, че са по-скоро огромни електрически крушки, в които те бяха нагряващите се проводници. Жената в съседната стъкленица раздвижи устни и думите ѝ се посипаха като искри около нея. Същество в бяла роба и качулка се появи и започна да записва виденията. Когато електрическият поток секна и жената притихна, съществото обяви:

– Час на смъртта: 13:15.

Михаил не откъсваше поглед от него. Съществото се обърна към неговата стъкленица и свали качулката си. Кожата му беше бяла и лъскава като порцелан, очите преливаха от черно в тъмно лилаво, или в тъмно синьо.

– Апатията ти е впечатляваща – каза то. – Мислим, че си готов.

– Готов за какво? – запита в отговор мъжът. – Кои сте вие?

– Следим те от самото ти раждане – подмина последния въпрос съществото. – Водим си записки за всяка твоя смърт. Резултатът е удовлетворяващ. Съвсем скоро ще дойде времето, когато ще поведеш армия срещу своите.

– Безразлично ми е какво ще се случи с хората. Аз нямам „свои“.

– Именно – съгласи се съществото. – Расата ви се боричка помежду си откакто е създадена. Не сте единни. Войни, неравноправие, егоизъм, разруха… Наблюдаваме планетата ви от много, много години и виждаме, че вървите стремглаво към самоунищожение. Ние можем да я превърнем в един прекрасен нов свят.

– Тогава защо просто не ни унищожите вие и не си я вземете? – озъби се Михаил.

– Вие сте паразити и ще се изядете помежду си. Само ако знаехте на какво е способен човешкият разум, само ако знаехте какво може! Но вие го тровите ежеминутно. Ние ще го съхраним, ще го подобрим, ще го изчистим от всичко токсично. И той вече няма да бъде човешки. Ще бъде наш.

В няколко крушки заискряха видения и подобни същества застанаха пред тях да водят записки.

– Спи сега – каза то, слагайки си отново качулката, – Времето, в което

ще ни потрябваш, почти настъпи.