Атазагорафобия

София влезе в малкото таванско помещение, където бе живяла сестра ѝ. То тънеше в прах и миризма на бои. Четки и тубички бяха разпилени навсякъде, трябваше да преместиш недовършени платна, за да се придвижиш от едно място до друго. В малък скрин лежаха пликовете с пари, които София изпращаше на сестра си всеки месец. Тя ги разгледа – до един бяха неразпечатани. Неясен шепот я стресна и тя изтърва пликовете. Огледа се, но всичко си бе на мястото – безупречният хаос, който Волена винаги бе поддържала, стоеше непокътнат.

София усети гняв да се надига в нея. Гняв към малкото таванско помещение, гняв към купищата четки и бои, към непродадените платна, облегнати на стените. Гняв към сестрата, която си отиде, без да се сбогува. Сестрата, която отказваше да приеме подаяния от една столична адвокатка, за да си купи ново палто, а вместо това даваше мижавите парици, които галерията ѝ изплащаше, за нови платна. Великата, никому известна художничка, която непрестанно беше изцапана до лакти в бои и миризмата така бе пропита в косите ѝ, та дори цветята в ковчега не успяха да я скрият! Гневът отстъпи място на вината и София се разрида.

– Що за егоизъм – смотолеви, вдигайки изтърваните пликове. – Да си отидеш

така, през прозореца… А обещах да се грижа за теб!

Сред пликовете имаше един различен – малък и бял, върху него бе изписано името ѝ с кривия почерк на Волена. София седна на леглото и го отвори. Хладен полъх докосна лицето ѝ, докато плъзгаше поглед по редовете:

Скъпа сестрице,

Прости ми. Не мога да понасям този ужас повече. Постоянно чувам глас, шепти ми, когато спя, но най-често го прави, когато рисувам. Повтаря ми, че трябва да се откажа, че не си струва… че накрая всичко, което създавам, ще бъде забравено. Всеки ден ходя в Галерията да проверявам дали са свалили картините ми. Гласът ми казва, че го правят веднага щом си тръгна, та понякога се връщам да надникна повторно… И не ме мисли за луда! Знам как въртиш очи, но заклевам ти се – наистина го чувам – глас на жена, плътен и леко дрезгав. Долавям тютюневи нотки в него и нещо много, много студено.

Помоли ме да я нарисувам. Каза ми, че е загубила своя портрет и иска аз да ѝ направя нов… Все ме пита дали е готов, но описанието, което ми дава, е толкова мъгляво! Опитах да си я представя, но не успявам… Нарисувала съм толкова лица, но нейното не мога! Това така я гневи, че започва да ме заплашва и да ми говори всички тези жестоки неща…  Казва, че никой няма да ме помни, също като нея. Съска в ухото ми, че и аз ще се лутам из стаите на изоставената ѝ къща в плен на молбата, която не успях да изпълня.

Дали е права?

Въпросът увисна в тихата стая. София вдигна мокри очи от листа и огледа за пореден път вещите на сестра си.

– Защо не си ми казала – попита тя. – Щях да ти помогна. Щях да намеря най -добрите лекари! – тя преглътна шумно. – Може би точно заради това не си ми казала.

И не ме мисли за луда!

Думите впиха нокти в сърцето ѝ, защото точно за такава я мислеше – за луда. Малката ѝ, луда сестра, която не успя да спаси. А опита ли? Изпращаше ѝ пликове с пари, за да приспива съвестта си. А тя е имала нужда от повече обич.

На стената срещу леглото бе облегнато платно, което привлече вниманието ѝ. София премести отрупаното с материали малко столче и разгледа цапаницата. С повече въображение, човек успяваше да различи жена без лице на преден план. Зад нея имаше нещо като сграда. София се взря и тихо изруга – познаваше мястото.

***

Октомври пълзеше из уличките на малкото градче и разливаше багрите си, досущ непохватно-гениален художник. Окъснялата слънчева светлина тършуваше из листата на дърветата, а лек ветрец подхващаше по някое в порив на вълнение.

София спря колата пред обраслата алея – до къщата трябваше да си проправи път пеша. Тръните издраха ръцете ѝ, докато настъпваше и чупеше клонки с обувките си. Накрая къщата се показа пред нея в цялата си занемареност. Покривът ѝ беше потъмнял, на места по фасадата липсваха тухли. Един от прозорците на втория етаж бе със счупено стъкло и напомняше полуотворено око – сякаш къщата се пробуждаше от много дълъг сън, за да посрещне неочаквания гост. На улука висеше нещо и София с погнуса установи, че са останките от някогашния котарак на леля Силва. Така я наричаха – леля Силва, далечна роднина по майчина линия, която виждаха толкова рядко, че почти не познаваха. Волена бе много малка и вероятно изобщо не я помнеше. Но София си спомни.

Дали е права?

Тя натисна дръжката, но вратата не помръдна. Въздъхна с досада и се промуши през прозореца на приземния етаж, който поддаде изненадващо лесно. Посрещна я остра миризма на прах и мухъл. Когато очите ѝ привикнаха към мрачината тя съзря нещо в края на коридора. Силует – нисък, слаб и неподвижен.

– Е-ехо? – заекна тя.

Силуетът тръгна с бавни стъпки към нея и София различи походката на сестра си.

– Волена? – изскимтя.

Силуетът спря. Остана за миг така после се втурна напред и изчезна. София затули вика си с шепа на уста. Изруга и извади телефона си, като нагласи фенерчето. Тръгна по коридора и обходи всички стаи на етажа, прерови всички скринове, гардероби, ниши.

Качи се на следващия етаж. Тук стъклата на прозорците не бяха толкова мръсни и през тях влизаше повече светлина. София влезе в спалнята вляво от стълбището. Мебелите бяха покрити с бели чаршафи. София понечи да открие гардероба, за да погледне вътре, но глас я стресна и тя се озърна. Под прозореца, облегнала гръб о стената, седеше жена. Тя бе вперила празния си поглед в новодошлата и говореше бавно:

– Шест са. Само шест. Но открихме пет. Първият го няма…

– Коя си ти? – попита София.

– Силва.

– Не си Силва.

– Първият го няма – изрече жената, запушвайки ушите си. – Първият! Първият! Първият!

София излезе заднешком от спалнята и влезе в някогашното ателие на художничката. Познатата миризма все още се носеше тук, макар и неестествено силна след толкова години – ароматен коктейл от масла, пасти, лакове и разтворители. Настръхна от носталгия, а сълзи запариха очите ѝ. До преобърнат статив лежеше платно и София го вдигна и обърна към светлината. Изображението бе подобно на онова от платното на Волена, само че без къщата на заден план. Второ платно почиваше на малък стол – на него изображението бе същото, но не толкова размазано. Трето и четвърто бяха облегнати на стената, пето – върху малък шкаф. София ги положи едно до друго, след това размести, за да ги подреди хронологично. Не се излъга – с всяко платно изображението по-ясно показваше жената без лице.

– Първото платно го няма – изрече на глас.

Тя се огледа и тогава забеляза някого в ъгъла. Прихванатата завеса висеше на парцали, скривайки лицето на възрастна жена. Тя седеше на пода, прегърнала колене, паяжини лежаха по тялото ѝ като воал. София се приближи и дръпна завесата – там, на стената, потънал в мрак висеше първият автопортрет. Празният поглед на Силва започна да се прояснява под паяжинното було. София откачи платното и го сложи при другите.

– Ти го намери!

Волена бе застанала на прага, прегърнала наръч четки.

– Била е болна – отвърна София. – Знаела е, че умът ѝ ще си отиде много преди тялото. Рисувала се е, за да си спомни и да се връща към себе си – тя погледна последното платно, – доколкото е можела.

– Ти го намери! – повтори Волена. – Вече няма да бъде забравена, нали?

– Щях да ти помогна – каза ѝ София, превъзмогвайки сълзите си. – Щях да намеря начин да те спася, ти нямаше да свършиш така!

– Но, сестричке – усмихна ѝ се Волена, – ти вече ме спаси!

Силва се превърна в прах под паяжината и изчезна. Волена прегърна четките си по-силно и тръгна по коридора, подвиквайки:

– Остави картините в Галерията и с парите си купи ново палто! И напусни тая гадна работа, тя не се върши с любов!