У дома

          Накъде така тичаш, Двойнико?

          Накъде си хукнал в нощта?

          Посока имаш ли? План? Докога ще бягаш, Двойнико?

          Докога мислеше, че можеш да се криеш в тази сляпа светлина?

Сухи клонки хрущяха под краката му, листа шумоляха от глухия бяг на разранените му нозе. Той тичаше без посока, а дърветата оживяваха, отваряха сънени зли очи и протягаха извити лапи да го сграбчат. Зората бе далеч и той не знаеше накъде бе спасението. Спря сред поляна и се заслуша в мрака, а нещо притичваше около него – ситните стъпчици шумоляха, но не го приближаваха.

Не още.

Луната хвърляше бледото си сияние над гората и сенки се стрелваха между стволове и храсти. Той излезе на широка пътека и се затича отново. Краката ужасно го боляха, но не трябваше да спира.

Уморен си, Двойнико.

В края на пътеката го чакаше нещо и той се свлече на коленете си, дишайки учестено. Чакалът го гледаше с любопитство, наклонил глава, а очите му лукаво блестяха в тъмнината. Жалният му вой отекна и привлече още сенки – мъжът ги видя да се провлачват и скупчват около него. Животното започна да наедрява, измени се в бик с очи като жар. Последното, което мъжът чу преди ударът по тила да го прати в безсъзнание, бе гласът ѝ:

Пипнах те, Залмоксис.

***

… да прекрачи прага, да се понесе по отвъдния вятър и да го призове…

– Ава – изрече с немощен глас и пробва въжетата, с които го бяха завързали. Миришеха на горчиви билки и пареха кожата му.

… плът в пепел, пепел в дух, дух в сила…

– Ава!

Той погледна обикалящите го хора. Бяха го положили на есхара [1] и редяха напевни слова. Огънят от факлите се отразяваше в бронзовите им маски и сякаш се оттичаше по конопените им одежди. Срещу него, в подножието на скалата, стоеше жена в черни дрехи и дълга коса с цвета на маската, която носеше. Застиналото лице гледаше мъжа. Върху скалните терасинад жената стояха чакали и жадно следяха кръвта от бичата глава, изтичаща се през улеите на огнището – останалите части от принесената първа жертва бяха подредени в четирите посоки около есхарата.

– Ава – обърна се отново към нея мъжът, – недей! Каквото и да ти е бещал, излъгал те е! Тъмния иска да посее само гибел… Чуй ме! Не може да съществува само един от нас, не трябва! Върне ли се тук, хората повече няма да видят светлината! Какво ти обеща? – но той вече знаеше и додаде – Безсмъртието от тази страна не е благословия, а проклятие!

Групата спря обиколката си и се извърна към жената. Тя стискаше факлата в лявата си ръка и повдигна дясната.

– Долината отдавна не е такава, каквато беше, Залмоксис – започна тя.

– Цар царя убива, но не за царство, а за магия… – един от поклонниците взе факлата от ръката ѝ и постави в дланта ѝ махайра[2], в чието острие проблесна ужасяващ образ. Тя застана пред жертвеното огнище и продължи – Толкова дълго чаках да те позная, Двойнико, струват ми се десетки, десетки години. Бродих, търсих между всички хора, претърсвах ги, разравях душите им, изваждах сърцата им и вкусвах болката, страха, радостта, повърхността им. И най-накрая те открих!

– Излъгал те е – повтори той и поклати глава, а течността, с която бяха напоени въжетата дълбаеше кожата му. – Не разбираш ли, Тъмния трябва да остане от другата страна! Само така ще има баланс, неговото място не е тук!

– Добре се беше скрил – продължи тя, без да обръща внимание на думите му. – Остави жреците да се боричкат помежду си и да отвличат вниманието ми, цялата долина е осеяна с мъртви царе… Но те познах! Видях те при скалните светилища до реката – само ти носиш белега на Безвремието! Всичко зная, Двойнико, Той ми разкри истината. Ти си пречката.

– Какво ти обеща? – извика Залмоксис. – Какво ще получиш ти, ако ме убиеш и той се върне тук?

– Царство – отвърна тя. – Царство на мрака и трон редом с Неговия.

– Власт, разбира се…

Мъжът изви глава към фигурата от кости над него – богинята-майка не можеше да направи нищо. Беше го скрила добре – тук, в Долината на царете, където почитаха Слънцето, Нея и Светлината. Беше го скрила от него самия, от Другия. Сега обаче, Тъмнината беше тук, за да си вземе своето. Дълбоко в него нещо заклокочи, нещо се раздвижи и задрапа към повърхността. Идеалният кръг на луната се стопи до тънък остър сърп, който провисна като копие над тях. Чакалите се изправиха и нададоха вой към отвора в скалата – оттам местните преминаваха в Отвъдното, но сега Отвъдното се опитваше да влезе в техния свят.

Ава приближи факлата си и запали фигурата на богинята-майка. Пламъците облизаха костите и лакомо ги погълнаха. Тя изрече нещо неразбираемо, всички се отдръпнаха, сваляйки маските си, докато острието потъваше и разрязваше гърдите му. Тя на свой ред разкри лицето си. Изричаше словата ясно, високо, а останалите повтаряха тихо, ритмично.

Последният дъх отдавна бе напуснал тялото му, а кръвта се изтичаше през улеите на плочата и изпълваше изображенията, издълбани върху нея, когато въздухът натежа, искри проблясваха, понесени от вятъра високо над главите на поклонниците. Те се извърнаха към скалата и впериха погледи във „вратата“ ѝ – през нея се процеждаше белезникаво сияние и леко опипваше камъка около отвора. Ава, все още с гръб, редеше слова и не откъсваше очи от мъжа върху огнището. Поклонниците паднаха на колене, навели глави, докато тя Го призоваваше в техния свят. В света на живите.

… плът в пепел, пепел в дух, дух в сила…

Тялото върху плочата се възпламени, а сиянието придоби червеникавия оттенък на огъня и запълзя по-смело по скалата.

… сила в ново тяло.

Тя загреба шепа от пепелта и погълна част от нея, останалата разпиля във въздуха. Сиянието се разпръсна, затули небето и времето се разми, луната се завъртя наобратно, чакалите избледняха, после изчезнаха, а воят им се чу като далечно, отвъдно ехо. Гласовете на поклонниците се сляха в прокълнат химн, Ава затвори очи и повдигна леко ръце, шепотът ѝ изпълни атмосферата. Светкавици разсякоха червеникавия мрак, от който изпълзя Безвремието и стопи идването на зората. Ава отвори очи – в тях се стаяваше безвъзвратна тъмнина, която пропълзя под кожата ѝ и на места я пропука.

– Ти, който бе отречен от собствения ти двойник – изрече бавно, с надебелял глас тя, – Ти, от когото той избяга, за да ти отнеме силата да властваш над Земята.

В отвора на скалата се очерта сянка и бавно слезе по терасите. Отметна плаща си, изтъкан от вселени и загреба в костеливата си шепа пепел от есхарата.

– Повелителю на мрака, обещах да го намеря – продължи тя, свела глава в поклон. – Обещах, че ще си върнеш трона.

Тъмния се извърна към долината и мълнии проблеснаха в черните орбити на очите му. Той остави пепелта да изтече през пръстите му, поклонниците притихнаха в очакване.

– Нищо човешко не ще остане по тая земя – прокънтя гласът му. – Като Залмоксис ще стане на пепел.

– Защо ни е да бъдем хора, ако можем да сме божества – Ава вдигна глава и мракът в очите им се срещна – Добре дошъл си у дома!  

---

[1] Ниска глинена платформа, почти квадратна и декорирана, използвана като ритуално огнище за жертвоприношения по време на Траките

[2] Къс извит меч с едностранно острие