Няма да те забравя

Помниш ли първата ни среща? Беше тихо, пусто безвремие между пролет и лято в едно отдалечено малко градче. Бе толкова празно, улиците – проядени от дупки, сградите ронеха мазилката си, притихнали, докато ти минаваше покрай тях. Сякаш искаха да скрият унинието си и да изглеждат по-приветливи за теб.

Ти вървеше между тях, понесла кошница с цветя. Стори ми се почти гротескно – ти, толкова красива в синята си рокля (бледо синьо като избелялото море, в което се носех с години) и всичката тази самотна грозота около теб. Напомни ми на малка птичка.

Малката ми, заблудена птичка.

Потропваше по незакърпените улички на глухото градче и се опитваше да събудиш щастието на хората с ниските си токчета. Развяваше кошницата с прясно откъснати цветя и пръскаше уханието им във въздуха. Смееше се. Смехът ти бе така звънък и приветлив, така дързък и естествен. Така разкошно чудат! И незначителните, малки хора излизаха и се заглеждаха след теб. Ти вадеше цвете и им го подаваше. Подканяше усмивки на лицата им. Закачаше макове в косите на момичетата и пускаше лавандула в пазарните чанти на жените. Те те гледаха в почуда и не устояваха да отвърнат на усмивката ти.

Седнах на пейка, недалеч от чешмата, и те наблюдавах. Не беше като хората в това градче – отминеше ли ги, усмивките им някак избледняваха, след теб оставаха само тишината и пролетно-лятното ухание. Ти ме забеляза и се приближи.

– Не съм те виждала тук – каза ми. – Сигурно идваш отдалеч!

Гледах те и попивах чертите на лицето ти, гласът ти ме понесе отвъд планините, разтвори ме в атмосферата и ме изгуби завинаги. Ти бръкна в кошницата и извади малко синьо цвете, което ми подаде. С мъка извърнах очи от теб и погледнах него – цветът му беше наситен, дълбок. Сини мечти. Сини надежди. Синя нощ.

– Незабравка – усмихна се ти. – За да не ме забравиш. Нали няма?

Бе синя магия, в която потънах завинаги и започнах да те наричам „любов“.

***

Големият град изцяло се различава от малкия, но ти вече знаеш това, нали? Ако в малкия град си чудат, в големия си незабележим. Така се чувстваш, нали? Моя малка, заблудена птичке… Премести се тук, за да следваш Ветеринарна медицина и все повтаряше, че ще лекуваш животни, защото не можеш да лекуваш хората. Може би и аз ти го казвах, малко по-често от необходимото, но… исках да съм сигурен, че го знаеш. Да бъда напълно сигурен, че го осъзнаваш. Човек не може да бъде спасен, птичке, особено когато обича така силно.

А ти… отглеждаше си растения на прозореца в малката, грозновата квартира и по цял ден вреше носа си в тъпите учебници. Каква полза от тях, малка птичке? Животните, които по-късно лекуваше, умираха. Умираха и ти не разбираше какво не е наред, какво правиш погрешно и не можеше да понесеш упреците на онези, чиито домашни любимци убиваше. Аз винаги бях там, до теб. Наблюдавах какво правиш и ти казвах, че макар да се опитваш да следваш процедурата стриктно, понякога нещата просто се объркват и не трябва да си прекалено строга със себе си. Е, нещата се объркваха всеки път, затова те убедих да зарежеш медицината и да се преместиш при мен. Къщата ми е достатъчно просторна, че да побере всичките ти растения, заедно с новите, които щях да ти подаря.

Моя малка, заблудена птичке! Как само грейнаха очите ти, когато видя какво направих за теб! Домът ми се превърна в твоята малка гора. Плавно, спокойно и естествено повярва, че тук си в безопасност. Тук, зад тези стени, малка моя птичке, никой не може да те нарани.

Зелените килими и тапетите с дървета пазят тайните, които им шептиш. Понякога, когато лежиш на пода, не ти достига въздух и гората се изпълва с тихи, хрипливи въздишки. Не искам да те удрям, но не понасям да плачеш. Не понасям желанието ти да излезеш навън! Нима нещо не ти достига тук? Създадох Рай за теб! Твой свят, в който да живееш и аз да те съзерцавам, да ти се любувам, да те обичам! Какво не ти достига, моя малка птичке? И защо така се разстрои, когато сложих решетки на прозорците и катинари на вратите? Не понасям страданието ти и не разбирам защо е цялата тази истерия…

О, малка, заблудена птичке! Ти… ти вече не си моята птичка. Вече не си онова красиво слънчево петно, реещо се в атмосферата на моята тъмна нощ. Тя те погълна, изцяло.

Не знаеш ли, нищожна птичке, че всяко красиво нещо умира? Погледът ти… гледаш ме със стъклените си очи, докато отпускам захвата на ръцете си около шията ти. Плачът ти е секнал и от това ми олеква. Хербаризирах незабравката, която ми подари и се сбогувам с теб, поставяйки я на устните ти.

Няма да те забравя.