Друга реалност

     Слънчевият заник се изтягаше на повърхността на океана. Солен полъх галеше водата и образуваше леки вълни, карнеолови нюанси играеха в спускащия се здрач. Отнякъде долетя птичи ек – изтерзан, подивял, самотен.

     Арина разрови с пръсти мокрия пясък и се наслади на гъделичкащото усещане, което остави по нозете ѝ.

– Какво правиш? – гласът я сепна и тя се обърна. 

На метри зад нея стоеше жена в светлосин костюм. Косата ѝ бе прилежно стегната на кок, а в ръката си държеше папка.

– А ти какво правиш на моя плаж?– попита в отговор Арина.

– Нося ти нещо – Ава изпъна ръка.

Арина погледна двете хапчета, които лежаха в дланта ѝ, след това лицето ѝ. Имаше нещо ехидно в изострените ѝ черти.

– Лекарството ти – натърти тя.

– Не съм болна.

– Болна си – Ава направи жест с другата си ръка – и това място го доказва. Само лудите сънуват.

Понечи да побегне, но двама санитари я сграбчиха и Ава натика хапчетата в устата ѝ.

– Хайде, стига драми – рече тя, поглеждайки пясъчния часовник, килнат на една страна. – Време е да изчезваме оттук.

Тя щракна с пръсти и прекрати хипнозата. Санитарите разкачиха кабелите, с които бяха свързали слепоочията ѝ с тези на Арина.

– Ще се наложи да сменим дозировката – каза Ава и се изправи. – Трябва да направим някои тестове преди закуска.

     Арина усети силно главоболие и разтри слепоочията си. Последва жената в просторна стая, където няколко други пациенти стояха на пейка и рееха погледи пред себе си. Отговаряха монотонно на запитванията на доктора. Той погледна новодошлите въпросително и Ава му кимна – всичко беше под контрол. Арина се настани на пейката при останалите.

     Лекарят извика един от пациентите на стола в средата на стаята. Високият мъж се настани пред големия монитор, който поставиха пред него.

– Как се казваш? – попита лекарят.

– Боян – отвърна мъжът.

– Кой ден е?

Докторът приготви спринцовка и зачака.

– Не знам – изрече Боян. – Вероятно четвъртък.

– Коя година? – повдигна вежда лекарят.

Боян сви рамене.

– Настояща… бъдеща… все тая.

Докторът заби иглата във вената му.

– Добре – рече. – Ще виждаш различни изображения и искам да знам първата ти асоциация с всяко.

     Главоболието ѝ се засилваше докато слушаше монотонните отговори на Боян: „работа“, „пари“, „храна“… „сън“.

– Я пак? – изрече докторът.

А Боян изрева срещу него:

– Сън! Сън, копеле мръсно! Сънувам! Спя и сънувам, сънувам и спя! Свобода!

Лекарят махна с досада и двама санитари хванаха мъжа и го повлякоха нанякъде. Останалите пациенти се спогледаха, някои възкликваха, други притихваха още повече. Арина се изправи и погледна изображението, предизвикало буйната реакция на Боян.

– Арина? – обърна се към нея докторът. – Това ли е името ти?

Тя кимна.

– Какво виждаш ти?

– Просто двойка китове – смотолеви тя.

– Добре – усмихна се той, – заповядай на стола.

     От инжекцията главоболието отпусна захвата си, само за да се завърне още по-силно и тя загуби съзнание.

     Събуди се в стаята си.

– Я виж ти! – чу гласа на Ава. – Колко е хубаво да спиш без да сънуваш! Нали?

Арина опита да се изправи, но главата ѝ натежа и тя легна обратно, опипвайки прикрепените към нея кабели.

– Какво ми направихте? – попита.

– Нищо, просто получи реакция от медикаментите – тросна се Ава. – Сменихме ги и вече си добре. Ще премахнем болестта ти за нула време!

– Но аз не съм…

– Докторът иска да те наблюдаваме постоянно – посочи тя малкото око на камерата над главата ѝ. – Ако главоболието отново се появи, длъжна си да ни уведомиш на секундата.

– Какво стана с Боян? – попита Арина.

– За твое добро е да не се вълнуваш от другите пациенти.

Арина я проследи с поглед, докато излизаше от стаята, после се втренчи в камерата. Зениците ѝ се разшириха, въздухът се промени. В своя кабинет докторът седеше пред големия монитор и забеляза единствено лека промяна в нюанса на картината. Арина се изправи и махна кабелите от главата си. Измъкна се тихомълком и се спусна по стълбището към подземието. В кабинета си докторът продължаваше да наблюдава немия монитор и жената в болничното легло.

     Боян беше в малка огледална стая. Нямаше нужда от кожените каишки, с които го бяха вързали за стола – бе толкова упоен, че просто си седеше, втренчен в отражението си.

– Бояне, – докосна го по рамото Арина, – чуваш ли ме?

Той не реагира.

– Бояне! – Тя хвана лицето му с длани, зениците ѝ отново се разшириха. – Трябва да

бягаме!

– Знам какво направиха… – Той с мъка съсредоточи погледа си в нейния. – Отровиха водата и ни отнеха сънищата. Грамадните цистерни, огромните количества химикали, които не спират да изливат в нея. Ограбиха ни. Наричат нас болни, защото отказваме да се поддадем, защото умовете ни са прекалено силни… но болните са те. Всички, които спряха да сънуват са болни… Заразиха ни и сега светът ни е болен…

– Какво е краят, знаеш ли? – попита тя. – Знаеш ли какво е краят на света?

Той се отпусна, но тя отново надигна лицето му.

– Краят е просто граница – каза. – Там, където едно нещо свършва, друго започва: минута, час, реалност… Можем да ги победим!

     Докторът и Ава нахлуха в стаята. Боян беше все така на стола, втренчен в отражението си, но сега се усмихваше злорадо на камерата зад огледалото.

– Къде е тя?! – кресна му Ава.

Спи и сънувай

През реалностите пътувай

Ако докторът се обърка

И грешната доза забърка

Планът му пропада

И сам в примката попада

Без да спиш ще сънуваш

Себе си ще излекуваш

     Боян хвърли налудничав смях в лицето ѝ и тя се отдръпна изтръпнала. Погледна доктора.

– Трябва да я намерим – каза той. – Веднага!

Отвориха очи едновременно. Огромни пясъчни часовници ги заобикаляха и сребрист пясък се изтичаше с бавни отблясъци. Солен мирис изпълни дробовете им, а под краката си усетиха кадифеното усещане на изстинал нощен плаж. Тримата се изправиха и тръгнаха напосоки, като Боян вървеше отпред.

– Не разбирам – каза Ава. – Как можеш да се скриеш на бряг?

– Не е бряг – каза докторът и посочи огромна лилава медуза, рееща се над тях. Риби се стрелкаха във водораслите, покрай които минаваха. – Под водата сме… но без вода.

     Боян се изкачи по малък коралов риф.

– Може и да не е тук – каза им развеселен.

– Млъквай! – скастри го Ава. – Заведи ни при Арина и всички ще се приберем читави!

– Слушайте – каза докторът и тримата се вгледаха в тъмнината. Ефирни звуци се носеха из водата, която не беше там. На места светлина проникваше в дълбочината ѝ и се виждаха големи сенки. Тримата се скриха се зад тюркоазения риф. Звуците, щракванията и подсвиркванията ту се приближаваха, ту се отдалечаваха. Звучаха като песен – редуващи се високи и ниски стонове, щракване, щракване, тишина, стон, тишина. Боян се показа зад рифа и видя силуета на нещо огромно да плува към тях. Той се скри обратно зад коралите. Чуха мощно изсумтяване и усетиха тътен под краката си от ниския стон, който последва.

– Мен ли търсите? – чуха женски глас в ума си.

Докторът и Ава се спогледаха. Тя се надигна и видя око, което се взираше в тях. Боян излезе напред и погали огромния кит, който се завъртя и разтвори гръдния си кош. Арина изпълзя от сърцето му и подаде ръка на Боян. Той се качи при нея.

– Арина! – извика докторът.

– С години тровиш хората – озъби му се тя. – Изливаш гнусната си, химическа помия във водата, която пием и ограбваш въображението ни. Потискаш го, смачкваш го, унищожаваш го! – Тя посочи нагоре към танцуващите китове. – Някои умове не можеш да ги пречупиш.

– Часовниците – дръпна го Ава, – да се връщаме, остави ги.

Той не ѝ обърна внимание, а направи крачка напред.

– Не можеш да спреш започнатото – извика. – Не можеш!

– Докато умеем да сънуваме, можем – отвърна му Боян. – А вашето време свърши.

Последните песъчинки изтекоха точно когато китът скри Арина и Боян в сърцето си, затвори гръдния си кош и отплува с другите, пеейки.  

Постепенно започнаха да постъпват сигнали за пробив в системата, за повредени цистерни, развалени химически партиди и много мъртъв персонал. Водата започна да придобива различен вкус и хората си възвръщаха умението да сънуват. И докато наново се учеха да преживяват и чувстват, докторът и Ава продължаваха да се лутат из света, който се опитаха да унищожат.