Шумът на звездите

Снегът хрущеше под обувките ѝ. Студът се просмукваше в дрехите ѝ, пропълзяваше под шапката и се настаняваше в косите ѝ. Стела вървеше по малките улички и не спираше да се чуди на мразовитата омайност, в която бе потънало градчето. Никога през живота си не бе виждала такава зима. Сви по моста и очите ѝ обходиха скованите в леда на реката лодки и заскрежените гравюри на парапетите. Сякаш самият въздух се белееше около нея. Бе толкова студено и толкова пусто, невероятно пусто.

Тя слезе от моста и навлезе в парка. Пръстите на ръцете и краката я боляха, скоро нямаше да може да ги чувства. Мина покрай дърветата, от чиито голи клони се спускаха парцаливи ледени одежди и напомняха на призрачни скулптури. Спря пред фонтана на желанията – в замръзналата вода, сред всички нахвърляни монети, имаше нещо. Стела присви очи и се надвеси над ниския парапет, после сподави вик с премръзналите си ръце – под леда имаше човек.

Вярваш ли в чудеса? Какво си пожелаваш, когато видиш падаща звезда? Толкова дълго те търсех. Бродех сам през мразовитата пустиня, бродех и те търсех. Чаках да ме повикаш при себе си.

Чаках да си пожелаеш нещо.

Стела с мъка измъкна вкочанения вестник от пощенската си кутия. Бе навит на руло и нямаше шанс да го прочете преди да се е размразил. Успя да види заглавието от едната страна на първа страница: „Рекорден студ – 50 градуса под нулата взеха първата си жертва“, под него вероятно беше снимката на бездомника, който бяха открили във фонтана предния ден. Който тя беше открила. Какво ли бе правил там? Как се бе озовал под леда? Ръцете му бяха наранени от ударите, борил се е да го счупи и да се освободи… Стела потрепера и хвърли вестника на масата, а той изтропа като камък.

Тя седна пред компютъра и отвори мигащото прозорче на електронната си поща – поредното издателство, отхвърлящо романа ѝ, все пак благодареше и очакваше да им пише отново. Стела изсумтя.

– Може поне шаблона да сменяте – измърмори.

Разтри очи и се облегна в стола с въздишка. Тази сутрин си представи как напуска противната работа в супермаркета, как буквално изкрещява на шефката си да върви на майната си. Мразеше мястото, мразеше хората там, мразеше всичко. Искаше само да пише. Уви, проклетите сметки се трупаха, натискаха я, задушаваха я, а издателствата постоянно отхвърляха ръкописите ѝ, не били точно това, което търсили, но тя нека, нека опита пак…

С неохота изключи компютъра, облече се и отиде на работа. Хората се криеха от студа и малкото, които идваха в супермаркета, грабваха необходимите неща, хвърляха ѝ любопитни погледи на касата, докато ги обслужваше, и тичаха към колите си, понеже не изключваха двигателите. В противен случай можеше и да не запалят. Стела ги гледаше с досада и броеше часовете, оставащи до края на работното време. В почивката си пушеше в стаичката за обяд и нахвърляше записки в малко тефтерче. По-късно вечерта ги прехвърли на компютъра си.

Колко силно искаш нещо? Какво си готов да рискуваш за него?

Аз пожертвах него, за да бъда тук. За да чакам.

„Какво пък, – рече човекът, – ела! Градът е бездушен и студен откакто го помня. Щом изпълняваш желания, ела! Ела, вземи им всичко в замяна! Ще изпълниш ли и моето? Аз не искам вече да ми е толкова студено…“

Нощта бе твърде светла. Кристалните отблясъци на снежинките барабаняха в зениците ѝ, докато наблюдаваше снежната виелица от прозореца.

За какво мислиш?

Тя се обърна. Никой не стоеше зад нея, но хлад погали врата ѝ.

Вятърът блъсна стъклото и ти се извърна към мен. Гледаш право в мен. Тъмните ти очи се впиват в снежната виелица – би се заклела, че ме виждаш сред вятъра и боричкащите се снежинки. Би се заклела, че ме виждаш да те наблюдавам. Но тръсна глава, за да прогониш нелепата мисъл, че някой може да стои в студа така.

Размразилият се вестник лежеше на масата. Мокрите страници бяха образували малка локва. Стела взе кърпа и започна да попива водата, като междувременно се зачете в статиите – „Рекордно ниските температури донесоха със себе си и зла поличба…“, „Студът отключи старо поверие сред местните…“ , „Ако си пожелаеш нещо, той ще го изпълни…“

– О, я стига – изсумтя тя.

Чу се удар и Стела застина. Последва го втори, трети. Тъп звук, като от… длан в лед. Стомахът ѝ се сви – идваше от кухнята. Тя се изправи и пристъпи в нея, вперила поглед в хладилника. Удар, втори, трети. Стела рязко отвори вратичката и отстъпи с писък, когато бездомникът се изсипа в краката ѝ.

– Недей – изскърца той и изчезна.

Тя остана втренчена в хладилника известно време, после блъсна вратичката и

разтреперена се върна в хола.

– „Недей“ какво? – изрече в празната стая.

Погледнах те с изненада. Все пак се развълнува. Извърна глава към прозореца, погледна право в мен. Би се заклела, че ме виждаш – тук, сред боричкането на снежинките и влудяващия студ. Защитена единствено от топлината на стаята, делят ни стъкло и малко мебели, но ти усещаш, че съм тук, че те наблюдавам. Маслиновите ти очи се впиват в нощния мрак, а желанието е готово да се търкулне през червените ти устни. Всеки има желание. Какво е твоето? Излез. Тук съм. Тук съм и те чакам. Чакам да чуя шума на звездите.

Тя се изправи и облече. Обу ботушите си и излезе в мразовитата нощ. Прекоси малкия площад и навлезе в парка. Вятърът свиреше между призрачните скулптури от дървета, а фонтанът проблясваше в злорадо очакване. Снежинките се сипеха бурно, неудържимо, чуваше се барабанене при допира им с вече сковалия всичко лед.

Шапката и косата ти бързо хващат скреж, бузите ти се зачервяват, макар и скрити от вълнения шал, очите сълзят и се обримчват в тънки ледени снопчета по миглите. Толкова е студено, че стисваш ръцете си, за да се увериш, че пръстите ти все още са по местата си в ръкавиците. Гледаме се един-друг, когато изведнъж всичко притихва. Дори снежинките, които досега ясно се чуваха, тихомълком забавиха полет. Неестествена тишина. Заставам пред теб, вгледан в лицето ти – то сияе по-силно от снега в черната нощ. Навеждам се, ти отдръпваш шала и прошепваш най-съкровеното си желание. Въглеродният диоксид мигом замръзва и копнежът ти се превръща в шумолящ звезден прашец. Ти понечваш да го уловиш, но аз те изпреварвам и дългата ми безплътна ръка ти го отнема.

Месец по-късно Стела се събуди с усещането, че някой стои до леглото ѝ. Изправи се.

Би се заклела, че усещаш присъствието ми.

Стана и провери парното – макар то да вървеше денонощно, в стаята бе студено. Тръгна по тъмния коридор и пътьом грабна вълнения си шал, уви се с него, но продължи да трепери.

Вратата в края на коридора се отвори и тя пристъпи прага. Слезе по непознато стълбище и се озовава в огромна зала, пълна с ледени скулптори. Големи ледени блокове, впримчили в себе си плашещо реални подобия на хора – жена, сгушена като в утроба, протегнала ръка към венчален пръстен; мъж, държащ малко дете; дете, протягащо ръчички към кученце…

Тресеш се неудържимо и не си спомняш някога да ти е било толкова студено. Но ето, че се случва – кожата ти избледнява, а устните ти посиняват. Студът пълни очите ти и пресича притока на въздух в дробовете ти. Как можеше да предположиш, че това ще е цената, която трябва да платиш за едно-единствено желание? Не се безпокой, създаде прекрасен роман и хората ще го четат дълго във времето. Пожела си някой да те разбере, да усети изкуството ти с душата си. Желанието ти толкова ме трогна, че искам да го задържа завинаги. Обръщаш се и ме поглеждаш с маслиновите си очи точно преди вратата към изхода да хлопне. Би се заклела, че ме видя.

А ти чувал ли си шума на звездите? Когато навън е толкова студено, че те е страх да дишаш дори, когато тялото ти премръзва и боли, когато… когато не можеш да мислиш за нищо друго, освен онова, което искаш най-силно. Когато изпускаш дъха си в студа и въглеродният диоксид моментално замръзва, слушам прошепнатите желания. Те се посипват в ледената сивота, издавайки леко шумолене. Слушам внимателно. Съсредоточавам се върху онова, което изричаш на глас.

Чувал ли си шума на звездите? Аз чувам.

Колекционер, така ме наричат – колекционирам желания.

Какво е твоето?