Ноктюрно

Аз твойта душа съм,

навеки проклета,

опита живея

в омраза и страст,

в смъртта се възнасям,

из гробове светя,

проклинам и крея,

царкиня без власт!

Теодор Траянов

     Големите ѝ очи се взираха в огледалото за обратно виждане със сиво-зелени оттенъци на ужас, докато дишането ѝ се учестяваше със секунди. Изключи двигателя и слезе от колата, ругаейки. Малкото телце лежеше неподвижно на улицата. Моника се приближи и се вгледа в гримасата на мъртвото животно със свито сърце. Прокара пръсти през косата си и припряно извади пакет цигари. Запали и вдиша парливостта на вината, очите ѝ се насълзиха.

–Защо не избяга? – скара се тя. – Трябваше да избягаш! Въобще не помръдна от пътя… просто чакаше да мина през теб!

     Котката лежеше все така неподвижно, а черната ѝ козина поглъщаше слънцето. Междуградският път бе пуст, но сърце не ѝ даде да я остави. Хвърли цигарата, свали коженото си яке и с него я прихвана, премествайки я в нивата до пътя. Остави я така – покрита с черен саван.

– Съжалявам – прошепна.

Избърса страните си и се върна в колата. Погледна отново в огледалото за обратно виждане, после към трупчето встрани от пътя и потегли. Съвсем скоро градът се появи на хоризонта и Моника изпита нов прилив на ужас и желание да обърне посоката и да избяга. Ето го и него – бездушния, потискащ я град, в който случайностите те хвърлитаха като пиявици. Случайно някой се жени. Случайно някой ограбва квартален магазин и го подпалва.

     Случайно някой се самоубива.

     Градът стана по-голям и малката кола потъна в студената му прегръдка. Уличките бяха пусти, омърлушени. Китните къщи и постройки я посрещнаха в мълчание, със затворени прозорци и спуснати завеси. Тя спря пред цветарския магазин и предпазливо се огледа, след което слезе от колата и се облегна на нея. Трепереше. Трябваше да се владее, но тялото започваше да не се подчинява. Дишаше бавно, дълбоко и хапеше силно устната си.

– Моника! – от магазина се показа блага женица с прошарена коса и блеснали очи. – Ти ли си?

– Лельо Бистра! – Моника се отлепи от колата и застана пред нея.

Неловко мълчание увисна в ароматния въздух. Двете жени се гледаха и не смееха да си продумат – нещо, което не се бе случвало досега. Само двама души на света я обичаха. Само двама души в този град. Единият си бе отишъл, без дори да се сбогува. Моника сви безпомощно рамене и зарида, а Бистра протегна ръце и я притисна в обятията си.

– Поплачи си, моето момиче – каза ѝ. – Поплачи си сега. Хубаво се наплачи! После ще избереш най-красивия букет и ще го поднесеш. Но там – нито сълза! Няма да им позволим да те разкъсат.

– Как го е направил? – попита Моника, докато галеше листата на една орхидея.

– Отрова – отвърна Бистра, облягайки се на тезгяха.

– Полицията?

– Полицията… – въздишка се откъсна от гърдите на Бистра. – Полицията не се занимава със самоубийци.

– Разбира се – подхвърли Моника с ирония.

– Какви да бъдат? – попита Бистра.

– Моника се обърна към нея и отвърна с печален поглед:

– Рози, разбира се. Но само две.

     Лъскавата катафалка бе паркирана в страничната алея на къщата, подобно на огромно черно животно, заспало в отрупаната с цветя и зеленина градина. Хората, пременени в траурните си тоалети, влизаха и излизаха през централния вход, на свой ред претрупан с цветя. Бистра стисна леко ръката ѝ, за кураж.

     Веднъж за нея, втори път за себе си.

     Пусна я и кимна в опит да я насърчи. Моника отвърна с трепване на клепачите и си пое въздух. Изправи глава и тръгна по алеята, а Бистра я последва тихомълком.

     Опечалените се бяха събрали на групички и изчакваха да стане време за погребалното шествие. Старинният стенен часовник отмерваше напрежението, което пускаше пипалата си наоколо. Очите на всички се приковаха в двете жени на прага. Моника впи нокти в дланта си. Чувстваше се слаба, но можеше да издържи още малко.

     Още само мъничко.

     Ето го и него – лежеше в средата на стаята, положен в бял ковчег. Нейният Стоян. Тя пристъпи към него, но висока жена застана на пътя ѝ.

– Не си добре дошла тук – изсъска в лицето ѝ.

– Здравей, Теодора – каза Моника. – Не съм дошла за теб.

– Върви си! – повторно изсъска жената.  – Виж какво ни причини… Виж докъде докара сина ми!

– Можеше просто да го оставиш да бъде щастлив, Теодора – отвърна Моника, в гласа ѝ не се долавяше никаква емоция. – Ти си тази, която го обрече.

– Ще те убия – изплака Теодора, а съпругът ѝ я хвана за раменете и притисна към себе си. – Достатъчно! – отсече той, гледайки новодошлата с омраза и страх. – Върви си, Моника, моля те да си вървиш! Ще стане страшно…

– Не е ли вече страшно, Кириле? – посочи тя ковчега.

Чуха се уплашени възклицания и събралите се хора се отдръпнаха като попарени.

– Кой я пусна тук? – запита някой.

– Бързо, подгонете я навън! – рече друг.

– Внимателно, далеч от ковчега! – извика трети.

– Настъпи суматоха, която бързо утихна, щом котката се качи на камината и впери налудничав поглед в хората. Всички притаиха дъх, никой не посмя да мръдне. Животното измяука жално няколко пъти и се вторачи в Моника, която все още стоеше почти на прага. Без да откъсва очи от нея, котката направи два скока, прескочи ковчега и застина в краката ѝ. По черната ѝ козина личаха пресни кървави следи. Моника изпусна розите на пода. Свещта на покойника изгасна.

     Чу се плач.

     Последваха го вопли.

     Големи нощни пеперуди кацаха по прозорците в опит да достигнат светлината отвъд стъклата. Свещите мъждукаха, унесени в мелодията. Моника седеше зад голямото старо пиано и разстилаше акорди във въздуха, понасяше ги из стаите на иначе тихата, празна къща. Броеше минутите и чакаше.

     Девет дни без точно една минута.

     Мелодията секна и тя се изправи. От мрачния ъгъл изникна котката и пристъпи напред.

– Време е – каза Моника и животното впи големите си, жълти очи в нея.

Чашата я чакаше на малка масичка до прозореца, по чиято външна страна продължаваха да се трупат нощни пеперуди, огромни и изящни като пурпурни цветя. Погълна горчивата течност и се отпусна на пода. Котката замижа и обратното броене започна с мъркане.

– Добро утро!

Високият мъж стоеше в средата на магазина и с досада оглеждаше разнообразието от букети и други растения.

– Добро да е! – отвърна Бистра, подавайки се зад тезгяха.

–Трябват ми… – той се запъна и махна безпомощно с ръка.

– Карамфили? – помогна му тя.

– Щом казваш… – сви рамене той и я погледна с тревога.

– За теб карамфили, а за жена ти гербери.

Бистра не дочака отговора му, а започна да приготвя цветята.

Мъжът се поколеба, после изрече:

– Съжалявам.

– Излишно – отвърна с хладен тон тя.

– Знам, че ти е мила… – той прочисти гърлото си. – Сирачето имам предвид.

– Много добре те разбрах! – Бистра се извърна към него. – Не искам да слушам претенциозни фалшиви извинения. Моника имаше пълното право да се сбогува с човека, когото обича.

– Но тя го тикна в гроба! – избоботи Кирил.

Бистра стисна зъби и подаде цветята.

– Карамфили за теб, гербери за Теодора – каза тя. – Днес е деветият ден от смъртта. Осигурете литургия.

     Вятър се заиграваше с расото на попа, докато той упорито четеше от библията, която стискаше в ръце. Гласът му се даваше, монотонен и глух. Невъзможно беше да поддържат пламъка на свещите си, колкото и да ги криеха в шепи. Теодора отпусна ръцете си и изгледа с гняв къпината, с която бяха обримчили гроба на Стоян. Кирил я прегърна през рамо и кимна на попа. Той запали кандило и едва не го изтърва, когато един порив го подхвана. Тамянът димеше, но вятърът не позволяше да мине над могилата. Едри капки дъжд започнаха да падат около малката групичка и, притеснени, хората полека се разотидоха. Попът прекръсти мястото няколко пъти и също си тръгна.

     Чу се гръм дълбоко из недрата на небето и дъждът се усили.

     Чух зова ти

     Сред воплите тъжашки

     Разпознах вечността из тихия мрак

    Стъпвам на пръсти

     Въпреки порив дивашки

     От тях се крия в нощния шубрак

     Музиката изпълваше къщата с нежна, минорна самота. Навсякъде бяха разпръснати орехи и орехови листа, чиято миризма носеше тъжен, отнесен уют. Котката грациозно пристъпи в стаята и с един скок се качи и излегна на пианото. Моника не ѝ обърна никакво внимание, а продължи да гали пожълтелите клавиши. Мъгла се прокрадна по пода, тихомълком пропълзя около нея, пламъкът на свещите за миг стана по-ярък, после се сниши. Тя притаи дъх и остави акордите да ѝ се изплъзнат и мелодията да замре. В приглушената светлина не се виждаше никой, но тя усети присъствието му – сетивата ѝ, напълно изострени, будни – доловиха онзи, когото зовеше.

     Моника се изправи и отиде до малката масичка, където вече чакаха две кристални чаши. Едва доловим полъх погали врата ѝ и когато се обърна срещна очите му на сантиметри от нейните.

– Добре дошъл – изрече тя и му подаде едната чаша, пълна с гъста червена течност.

– Вино? – продума той с грапав глас. – За мен, мъртвия?

– Живот – отвърна тя. – За нас, мъртвите. Добре дошъл в мрака, любими. Добре дошъл у дома.

– Влизай, отче – каза Кирил, щом забеляза свещеника на прага. – Всичко наред ли е?

– Не точно… – запъна се той и се настани на посоченото му място.

Теодора се появи с бледо лице и поднос с кафе, вода и кифлички. Сервира и впери подпухналите си очи в новодошлия, докато сядаше до Кирил.

– Какво има? – попита тя.

– Дошъл съм да поговорим.

– Очевидно – рече Кирил и го подкани с поглед.

– Вижте, – той сплете пръсти в скута си и наведе глава, – напоследък започнаха да изчезват животни от дворовете на околните села.

– Диво животно! – отсече Теодора.

– Може би – съгласи се свещеника. – Минала седмица обаче изчезна Любчо, синът на Стефания. Помните ли Стефания – живее в предградията в източната част на града? – Кирил кимна и свещеникът продължи – Два дни по-късно изчезнаха близначките на Петкови, а от снощи никой не е виждал или чувал внучката на Роза… – той изчака тишината да натежи достатъчно и добави – Моля за позволението ви да разровим гроба на Стоян и да проверим състоянието му.

     Пребледняла още повече, Теодора издаде глух стон и сложи тънката си ръка върху устните.

– И дума да не става! – отсече Кирил.

Свещеникът затактува с пръсти по коленете си, загледан в невидима точка на пода.

– Помните ли отец Никола?

– Смътно – продума Теодора, все още в шок. – Баба ми казваше, че той ти е навлякъл расото…

– И добре направи, старчето, лека му пръст – свещеникът се прекръсти и срещна очите на домакините си. – Ще ви разкажа една история от моето детство, вие сами преценете в какво да вярвате…

     Полите на роклята ѝ свободно се развяваха около нея, докато Стоян я носеше в танц из просторните стаи. Очите му приковаваха нейните в мъртвешка, ледена прегръдка. Две сенки – ни живи, ни мъртви – следваха валса на безвремието и ту се появяваха, ту се губеха из нишите му. Стъпките им разпръсваха нахвърляните орехови листа по пода, а там, където полъхът им прегасяше свещите, пламъкът сам се раждаше отново.

– Като бях малък обичах да ходя към реката и да събирам речни камъни – започна свещеникът. – Прекарвах часове наред, подбирайки ги – кой от кой по-гладък и изваян – и винаги отнасях по един вкъщи, а на следващото ходене го връщах и заменях с друг. Веднъж така се бях отплеснал, че неусетно сънят ме бе повалил на брега. Събуди ме странен звук, нещо като че ли тупна на земята току до мен, после се отдалечи. Отворих очи и се взрях в мрака – пред мен, на не повече от десет метра стоеше жена в черно. Тя гледаше към реката, после се извъртя към мен и протегна ръка. Подкани ме с лукава усмивка и запя любимата ми песен. Изпитах страх, но не исках да бягам. Макар да бе вече тъмно, ясно виждах очертанията на лицето ѝ – бледо, някак порцеланово на лунната светлина. Тя пристъпи към мен и отново ме подкани с ръка. Направих няколко крачки към нея и понечих да уловя дланта ѝ. Дори речното дъно не бе толкова студено. Тя сграбчи ръката ми и рязко ме издърпа, но в този миг чух гласа на отец Никола. Бях изтръпнал от ужас и като в неясен сън той изникна и хвана другата ми ръка, изтръгвайки ме от прегръдката ѝ. „Върви си! – извика той. – Върви си! Ти си само сянка!“

     Свещеникът замълча и се вгледа в лицата на домакините си. Теодора бе станала още по-бледа, а Кирил се бе привел напред, смръщил вежди.

– Отче, свят човек си ти – отвърна мъжът, – нима вярваш в градски легенди?

– Вярвам на онова, що видях. И що докоснах.

– Какво стана после? – попита Теодора.

Той извади кожен мях, пълен с, както после ми разказа, кръв от младо яре. Лицето ѝ стана зло, в очите ѝ проблесна хищнически отблясък. „Върви – извика отчето, – ето я твоята плячка!“ и метна мяха в реката, а жената се спусна подире му. Неспособна да се измъкне, тя се обърна към нас. „Ти си само сянка, само сянка!“ , извика отново той и видях как жената наистина се превърна в сянка, която водата отнесе.

     Свещеникът отново замълча и затактува по коленете си.

– Отче, – поде Теодора, – нима казваш…

– Изгорихме ги – отвърна той. – Четирима души. Две жени и двама мъже. Млади, в разцвета на силите си, буйни, пълни с живот. Имаше нещо неестествено в стойките им – детското ми съзнание го виждаше като налудничав танц. После осъзнах, че са се гърчели от болка.

– Изгорили? – повтори Кирил. – Изгорили…

– Наложи се – поклати свещеникът глава. – Бяха заразени. Отец Никола ми показа. Щяха да станат като нея…

– Но коя е тя, отче? – сопна се Теодора.

Кирил внимателно следеше изражението на свещеника. Отговори вместо него:

– Онази, с която ни плашеха като деца. Никой не знаеше името ѝ. Наричаха я Невястата.

– А защо точно „невяста“?

– Преди много години имало странна сватба в едно от околните села – заразказва свещеникът. – Женихът страдал от някаква болест, която лечителят не могъл да определи. Ако се изложел да слънце, получавал мехури по цялото тяло, болка в гърдите и гърчове. Това наложило в дома му завесите да бъдат плътно спуснати през деня и дръпнати през нощта. Приятели и роднини го посещавали вкъщи, а той излизал след залез да се поразходи. Девойка, чула за чудатия момък, дошла да го види един ден. Носила погача и вода от таен кладенец. Потропала на вратата и когато ѝ отворил, женихът ахнал – по-красива девойка не бил виждал. „Храна ти нося – казала му, – и жива вода, да те излекувам! Може ли да вляза?“ Женихът, все така прикривайки се зад вратата, открехнал достатъчно, та да може девойката да влезе, след това затворил след нея. Тя оставила погачата на масата и огледала запалените свещи и спуснатите завеси. „Сигурно е ужасно да не можеш да излезеш на дневна светлина – казала тя. – Да не можеш да поплуваш в реката и да полежиш на слънце, да го оставиш да гали лицето ти и да целува очите ти…“ Тя наляла вода от малката стомна в една чаша и я подала на жениха. „Пий – казала му, – това е жива вода.“ „Защо жива?“ – попитал я той. „Защото съм пяла най-хубавите си песни над нея и съм проливала най-горчивите си сълзи на дъното на стомната“ „Аз живея в мрак – казал той, – не смея да те помоля да станеш моя невеста…“ „Та нали затова е погачата – отвърнала девойката с грейнали очи. – В мрака има място за още един.“ И макар живата вода да не помогнала на жениха да излекува странната си болест, любовта на девойката му донесла покой. В деня на сватбата обаче, състоянието му се влошило, бил обхванат от силна треска и болка в гърдите, накрая издъхнал. Опечалената невяста отказала да се раздели с него и на погребението легнала в гроба върху ковчега. Опитали се да я вразумят, но тя не щяла и да чуе, само плачела и нареждала да я заровят заедно с жениха ѝ. Накрая това и направили – надявали се, че като започнат да хвърлят пръст отгоре ѝ, тя ще се стресне и излезе от гроба. Уви – удържала на думата си и го последвала в смъртта. Поради неестествената си смърт обаче, се овампирила. Легендата твърди, че нощно време излизала от гроба и вършела пакости из селото – хората я виждали понякога и през деня до чешмата да плаши девойките, които искали да налеят вода; домашните животни изчезвали, а после били намирани само нахапаните им тела. Само до църквата не припарвала – страхувала се. Решили да разровят гроба, за да проверят тялото. Щом го сторили видяли, че е непокътнато – сякаш току-що било заровено. Извадили сърцето ѝ и го хвърлили в реката, а гроба прекадили и обримчили с къпина. Всичко се успокоило след това.

     Теодора се изправи и кръстоса няколко пъти стаята.

– Легенди само – мърмореше тя, – легенди и нищо друго.

– Да не мислиш, отче – поде Кирил, – че въпросната Невяста се е върнала? Как е възможно?

– Реката – отвърна свещеникът. – Хвърлили са сърцето ѝ в реката. Някак си е оцеляло. Видях я с очите си онази вечер, когато бях заспал на брега.

– Но какво общо има това със сина ми?! – кресна Теодора.

– Моника. Бистра я намери край реката.

     Къщата остана глуха за потропването по вратата, затова тя направо я открехна и влезе. Усещането бе подобно на онова, което човек изпитва щом влезе в стая с покойник – хлад запъпля по кожата му, докато смъртта се открива пред него, за да поднесе сбогуването си. Килимът от орехови листа прошумоля под обувките ѝ и бегло ѝ се стори, че стените прошепнаха неразгадаеми слова. Голямата всекидневна се откри пред нея. Завесите бяха плътно спуснати, а два свещника красяха масата срещу пианото. Свещите премигваха с ленив пламък и огряваха младо момиче, седящо на пода. Бе положило глава на табуретката пред пианото и спеше.

     Спеше ли?

     Бистра се приближи и сложи ръка на рамото му, но моментално я отдръпна, усетила студа. Сън, но вечен.

     Откри я в спалнята – легнала на високото легло, тънеща в покой и полумрак. Старинна нощна лампа с приглушена светлина стърчеше в ъгъла.

– Моника – прошепна Бистра, приближавайки се.

Погали дългата ѝ коса с цвят на графит, прилежно пригладена и леко бляскава. Миглите ѝ потрепваха, сякаш насън виждаше невероятни места, а в ъгълчетата на алените ѝ устни се прокрадваше усмивка. Бледото ѝ лице създаваше илюзия за фин порцелан и невинност. Бистра оправи непокорна нишка на дантелената рокля, която почти се сливаше с кожата ѝ, и стисна студената ръка.

– Знам какво си ти – изрече с пресъхнало гърло. – Ти си само… – Прехапа устни и се извърна към прозореца, сграбчвайки завесата.  – Ти си просто…

     Не посмя да я дръпне. Усети полъх зад гърба си и когато се обърна, Моника я нямаше. Леки акорди привлякога вниманието ѝ и тя се върна във всекидневната.

– Лельо Бистра! – поздрави я Моника, без да вдига поглед от клавишите.

– Моника… – тя приседна на диванчето до пианото. – Ти не си Моника.

– Е, хайде сега – смехът изпълзя от алените устни и накара Бистра да настръхне. – Че коя друга мога да бъда?

     Тя свиреше леко, с изтънчената меланхолия на едно осъдено съществуване.

– Защо си спуснала така плътно завесите? – попита Бистра.

– Денят е толкова банален – оплака се Моника. – Не го понасям. А Нощта е приказно красива!

– Тя е в теб, нали? – прошепна Бистра и понеже жената на пианото не отвърна, добави – Невястата. Всъщност, ти си Невястата. Но как? Мислех, че това е просто легенда.

     Моника отново не отговори, но вдигна поглед към завесата.

– Вечерта настъпи – изрече. – Ще я пуснеш ли да влезе?

Бистра се подчини и дръпна завесата, но отстъпи от прозореца. От външната му страна започнаха да се трупат нощните пеперуди, блъскаха се о стъклото и напираха да го пробият.

– Не се страхувай, лельо Бистра – чу кадифения глас. – На теб нищо няма да ти се случи. Ти ме измъкна от водата. Ти ме обичаше през всички тези години.

– Казваха ми, – отвърна Бистра, – повтаряха ми, че е нечиста работа това. Но как можех да те оставя?

– Ти ми помогна, спаси ме.

– Не знаех! – Тя се извърна към Моника. – Не знаех!

– Дълбоко в себе си винаги си знаела. Усещаше, че нещо не е наред; че не съм като другите.

     Не посмя да признае. Не посмя и да отрече.

     Момичето, положило глава на табуретката, се свлече на земята и Моника спря да свири, заглеждайки се в него. Изправи се и се приближи до Бистра, която леко отстъпи, но устоя на погледа ѝ.

– Познах го веднага – каза.

– Кого?

– Сърцето никога не лъже – отвърна Моника. – Никога! Сред десетките може да го познае.

– Кого? – попита отново Бистра, макар да знаеше отговора.

– Него – прошепна Моника. – Сърцето ми винаги ще го познае. – Чуха се стъпки от тъмния коридор, котешка сянка се стрелна в стаята, после някой застана на прага. – Винаги ще го върне у дома.

     Бистра отстъпи в пристъп на ужас и опря гръб о прозореца, чиято външна страна вече гъмжеше от пеперуди.

– Не се страхувай! – каза Моника и подаде ръката си, обримчена в бялата дантела. – Ти само ме обичай, както досега. Обичай ме и аз винаги ще намирам пътя към теб. Само ме обичай, обичай ме…

     Свещеникът крачеше забързано по притихналата уличка. Не успя да убеди родителите на Стоян да разровят гроба му, но бе решен да го провери поне за външни признаци. Пролука, дупка… или пък нещо, което бродеше около него. Писък се изви и секна и той спря. Ослуша се. Писъкът се повтори, последван от ридания и свещеникът се отправи в посоката, от която идваха.

– Старче? – поде той и влезе в двора на малката къща.

– Взе я… – възрастният човек седеше на пейка пред прозореца и плачеше. – Взе я, негодникът…

– Кой кого е взел?

Свещеникът седна до стареца и сложи ръка на рамото му. Той вдигна облещените си очи към него.

– Внучка ми! Тя не казваше, криеше, че нещо се случва… Майка ѝ, дъщеря ми, питаше за кръвта по чаршафите, а тя казваше, че от носа ѝ тече…

– Но кой е бил тук? – почти викна свещеника. – Кой?

– Влязох в стаята, видях го… Беше се надвесил над нея, после вдигна лице към мене и едни такива тръпки ме побиха… Беше зло, отче, лицето му беше едно такова зло, а струйка кръв потече към брадичката. Гледаше ме, а аз не можех да мръдна – исках, ама не можех. Вдигна я на ръце и я понесе покрай мене, аз не можех да го спра. Исках, ама не можех, отче! Ей така – гледам го, че ми отнася чедото, ама даже в гръб не можех да го ударя. Чак като се скри с нея в нощта, чак тогава успях да извикам. А в стаята ѝ още на смърт на мирише…

– Но си видял лицето му! – каза свещеника и се приведе към него. – Кой беше?

Старецът се поколеба, загледан в сбръчканите си ръце.

– Луд ме наречи, отче, и нека Бог ми е на помощ – отвърна. – Кириловият Стоян беше вкъщи.

     Притаен сред надгробните плочи, стараеше се дори дишането му да не го издаде. Свещеникът наблюдаваше всяко трепване, всеки полъх в гробището. Оставаха минути до изгрева и Стоян щеше да се нуждае от убежище. Пресметна дните – настъпваше тридесет и деветият ден от смъртта му. Все още имаха шанс преди да се окости напълно и да не му се налага да се връща в земята. Родителите му, разбира се, щяха да се възпротивят срещу убийство и повторно погребение. Трябваше да действа без позволението им. Заслуша се. Нещо се движеше едва доловимо сред мрамора – сянка с форма на човек.

– Просто сянка – изрече без звук свещеникът и стисна сребърния кръст, висящ на гърдите.

     Сянката се стопи току до гроба, сякаш всмукана в порите на пръстта. Свещеникът присви очи: котка мина покрай паметниците и се изгуби в раждащия се ден. Не беше ли същата, която прескочи ковчега в деня на погребението? Свещеникът избърса потта от челото си и се приближи, провлачвайки лопатата, която беше донесъл. Отстрани къпината и се захвана да копае. Отне му няколко часа преди да стигне до ковчега и да го отвори. Вътре – непокътнат, лежеше Стоян.

– Ти си просто сянка! – изрече и се прекръсти. Спомни си огъня и „заразените“, как отец Никола заби напоените със спирт колове в сърцата им и ги запали. „Ще се върнат – беше му казал, – някой ден ще се върнат.“

     Свещеникът измъкна заострен кол, на чийто край беше омотано въже, прекръсти се и го заби в сърцето на Стоян. Той отвори мраморни очи и ги впи в отчето, лицето му се сгърчи в болезнена гримаса. Ръката му посегна в опит да го сграбчи, но увисна безпомощна във въздуха. Свещеникът се замая, но драсна клечка кибрит и напоеното със спирт въже лакомо подхвана огъня, вампирът се загърчи. Отчето се изкатери извън гроба и потуши пламък, близнал края на расото му. Дишаше тежко, мъчно. Закашля се. Някъде в далечината гръмотевица погъделичка небето и той се заслуша. Изправи се бавно и придърпа лопатата.

     Заравянето беше по-лесно.

     Оставяха стъпки в росната трева с босите си нозе. Реката беше буйна и гневна, досущ като Моника, която здраво стискаше ръчичката на детето и го водеше със себе си. Бялата ѝ рокля се сливаше с мъглата и ако не беше черната ѝ коса, падаща по раменете, свещеникът нямаше да различи силуета ѝ. Изглеждаше така, сякаш детето се беше хванало за нещо невидимо и крачеше уверено в нощта.

– Спри! – извика той, когато се приближи достатъчно. – Върни го!

Прекъснаха хода си и застинаха в тишината. Мъглата внимателно се разсея и откри достатъчно от нея, щом извърна порцелановото си лице.

– Виж ти! – изрече Моника и свещеникът улови болката в гласа ѝ. – Някой е дошъл да се прави на герой. Отдавна беше, отче, помниш ли?

– Остави детето! – повторно викна той.

– Отдавна беше, но той помни – тя се наведе и целуна русата главица. – Винаги ще помни.

     Моника се извърна към свещеника, а детето остана с гръб, загледано в нощта. Погледът ѝ беше изцъклен, зъл.

– Имал си нужда да се стоплиш, отче – рече му. – Огън долових от ръцете ти.

– И теб ще застигне, сянка!

– Къде си тръгнал, сам срещу мен? – попита с насмешка. – Къде си тръгнал, срещу вятъра?

– Не съм сам! – отвърна той. – Вярата е с мен!

– Вярата… – засмя се тя. – Какво е вярата ти, отче?

– Ей такова – рече спокойно той и вдигна кръста си. – Не ме е страх от теб, ти си просто сянка.

     Червените ѝ устни се разтеглиха в застрашителна усмивка, откривайки остър бляскав наниз. Тя изпъна длан на лунната светлина.

– Ела, отче, приближи се – каза с ефирен глас. – Като дете хвана ръката ми, хвани я пак сега.

     Свещеникът с неохота направи няколко крачки и пое ледената ѝ ръка. Гмурна се из дълбините на големите ѝ очи и заплува унесено из тях.

– Ние всички сме сенки, отче – ти, аз, малкото сълзливо дете. Из целия свят пълзят сенки.

– Не – прошепна свещеникът. – Грешиш!

Тя откри отново зъби и ги впи във врата му. Той бе твърде отнесен, за да реагира – просто плъзна поглед към луната.

– Моника! – Бистра тичаше към тях. – Недей, остави го!

Вампирът вирна глава и облиза устни. Прекатури свещеника в тревата и се обърна към Бистра, която се спря наблизо.

– Какво направи, момичето ми?

– Стоян – изсъска Моника. – Стоян е мъртъв! – писъкът ѝ прокънтя в притихналата нощ.

– Нека те прегърна – рече Бистра и протегна ръце. – Нека отнема болката ти!

Моника я изгледа подозрително, злобно. С белия си ръкав избърса засъхващата вече кръв на свещеника от брадичката си. Жадуваше още. Жадуваше мъст. Бистра направи крачка към нея и с треперещи ръце хвана раменете ѝ и я притисна към себе си. Първо леко, едва-едва, сякаш се опитваше да успокои диво животно. Моника отвърна на прегръдката и се отпусна в обятията ѝ. Бистра я притисна по-силно и се чу как нещо се пукна. Първо го чу, после усети парещата болка от течността, разляла се по гърдите ѝ. Моника се отдръпна видя, че на врата на Бистра висеше счупена стъкленичка. Болката беше непоносима.

– Какво ми направи?! – извика тя и се свлече на колене.

– Жива вода – отвърна Бистра. – Отчето я освети.

– Предаде ме! – хриповете я задавяха.

– Знам, че няма да спреш дотук – тя посочи прекатурения мъж и детето, което все още стоеше с гръб и се взираше в нощта. – Съжалявам!

     Фини пламъчета пробляснаха на гърдите ѝ и пропълзяха по цялото ѝ тяло, писъкът на Моника се изви над дима и реката. Бистра внимателно хвана за раменете детето, което се беше опомнило и плачеше. Тя избърса очите му и му показа откъде да тича към вкъщи, като му забрани да поглежда назад. То хукна и се изгуби в тъмнината.

     Бистра застана над овъгления вампир – тук-там жар близваше по още някоя забравена част от тялото.

     Само сърцето си стоеше непокътнато. Тя го прибра в малка черна кутия, която по-късно занесе вкъщи и скри. Щеше да я пази, докато е жива, или поне докато измисли какво да прави. „Обичай ме и аз винаги ще намирам пътя към теб – спомни си. – Само ме обичай, обичай ме…“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: