Злато за надежда

Лятото си отиваше. Бавно, мъчително, изпълнено с потрошени криле и заблуди, то пълзеше, отдалечаваше се от нея – топлината му не успя да я докосне. Сега бе ред да отстъпи.

Евелина седеше на малко кресло до леглото и четеше на глас. Приказките на Андерсен бяха любими на дъщеря ѝ и тя я молеше да ѝ ги чете всяка вечер, макар да ги знаеше вече наизуст. Гласът ѝ бе монотонен, натежал от горчивина и скръб. Думите излизаха през напуканите ѝ устни, увисваха за миг в тишината и се разбиваха в пода като парчета стари стъкла.

Лек ветрец се втурна през отворения прозорец и докосна голите ѝ глезени. Евелина вдигна поглед към свещта, прикрепена на перваза – пламъкът играеше. Тя затвори книгата и я остави внимателно на празното, изпънато легло, и притаи дъх.

Нищо.

Само тишина.

Изправи се бавно и запристъпва леко из стаята – почти на пръсти – сякаш се боеше да не подплаши птичка. Устните ѝ потреперваха, докато погледът ѝ обхождаше всеки ъгъл.

Нищо.

Само тишина.

– Дай ми знак – прошепна тя. – Някакъв знак, какъвто и да е.

Очите ѝ се спряха на къщата за кукли – голяма и някак зловещо пуста. Евелина се приближи и

седна пред нея, поставяйки ръка на стената ѝ. Беше красива къща във викториански стил. Съзнанието ѝ се плъзна от колоните и арките ѝ във водовъртежа на спомените и я пренесе в един светъл, летен ден…

Слънцето бе високо в небето, градината тънеше в зеленина, а детското, звънливо гласче засрамваше птичките, пеещи сред дърветата.  Дарина щъкаше покрай баща си, примъкваше разни дъски, докато той въртеше триона и си подсвиркваше весело. „Ще си имам най-красивата къща за кукли!“ – викаше момичето и поглеждаше Александър с обожание. – „Ти си най-добрият татко на света!“ „Точно така! – отвръщаше той и се смееше – припомни това на майка си…“ „Да ми припомни какво?“ – Евелина се появи на стълбите с малък поднос и голяма усмивка. „Лимонадаааа!“ – извика детето и се втурна към чашата. „Внимавай, че е студена, пий бавно!“ – каза тя и подаде втората чаша на съпруга си. – „Как върви?“ Александър ѝ намигна и отпи от свежата напитка, а Дарина се хвърли на врата му, бърчейки нос заради резена лимон, който дъвчеше. Евелина се засмя и погали златистите къдрици на дъщеря си…

– Явно нашата кукла ще се сдобие с истинска къща! – изрече в празната стая и изхлипа.

     Плъзна подпухналия си поглед по гредите, прозорците и верандата. Александър бе вложил много любов и старание, бе я изпипал до най-малкия детайл и бе сътворил нещо наистина красиво.

– Нищо не може да се сравни с радостта ѝ онзи ден – промълви той. – Нищичко.

Тежка въздшика се откъсна от гърдите ѝ, докато потушаваше поредната болезнена вълна,

надигаща се в нея. Не бе усетила кога Александър се е появил на прага на стаята. Той се приближи и седна до нея.Милата ми тя, не успя да ѝ се порадва…

– Минаха две години, любов…

– Не успя да ѝ се наслади…

– Знам, че ще трябва да минат в пъти по толкова…

– Не успя да порастне…

– Трябва да се опитаме да продължим напред…

– Винаги ще си остане толкова малка, че да може да влиза в нея…

– Любов! – той хвана ръката ѝ. – Погледни ме!

Евелина впи зачервените си, подгизнали очи в него.

– Няма я – каза той. – Няма я и никога вече няма да я прегърнем или да чуем гласа ѝ.

Беше ужасен инцидент и се моля никой никога да не изпитва тази болка. – Александър погали бузата ѝ и я придърпа в прегръдката си. – Едната половина от сърцето ми я няма – загина с нея. Но ти си тук. Не се отдалечавай от мен. Усещам колко си студена, усещам скръбта и отчуждението ти и се чувствам безсилен, за първи път в живота си усещам, че не мога да направя нищо…

– Не бой се, любов – отвърна тя и внимателно се откъсна от прегръдката му. – Намерих начин.

– Той ѝ хвърли въпросителен, пълен с тревога поглед. – Намерих начин! – повтори тя и се изправи.Какъв начин?

– Какъв начин?

– Ще видиш!

Тя му се усмихна с изражение на човек, посрещаш упрек, но непреклонен в избора си, и взе една от куклите на Дарина. Погали с пръст нослето, оправи дългата рокля и я прегърна, сядайки на леглото.

– Ела да си лягаме – Александър се изправи и ѝ подаде ръка.

– Идвам след малко – отвърна Евелина.

– Имаш нужда от почивка.

– Казах, че идвам след малко!

Той вдигна примирително ръце и излезе от стаята. Тя се отпусна на леглото, стискайки куклата в

прегръдката си, докато си представяше как държи дъщеричката си по същия начин. Почти усети познатата миризма на шампоана на Дарина и меката топлина на детското телце в майчините обятия.

– Скоро, любов – прошепна. – Скоро.

}{

Леките ѝ стъпки напредваха бавно по алеята. Черната рокля се надигаше и спускаше покрай коленете, докато тя вървеше сред надгробните плочи. Бе ранна есен и слънцето не бързаше да залязва, а нежно се отразяваше в дългите, руси букли, подаващи се под малка черна шапчица. Евелина стискаше букет с червени рози – кърваво червени, като червилото, с което бе изписала устните си. Погледът ѝ – мраморносин и студен – бе забит в далечината пред нея. Покоят отвъд стотици въздишки се стелеше под краката ѝ, а мразовита болка щипеше сърцето ѝ.

            Детето ми!

            Крясъкът прониза тялото ѝ и болезнен спазъм от спомена се рязля в него.

            Детенцето ми! Дарина! Дарина!

Само ще набера цветя за чаеното парти, мамо…

Дарина! Извади я! Господи, извади я!

Детето ми… детето ми…

Харесвам онези цветя – във водата! Как се наричат, мамо?

Лилии…

Евелина спря за миг и си наложи да диша по-бавно. Стисна букета пред гърдите си и макар старателно да беше изчистила тръните на розите, един, който бе пропуснала, се заби в пръста ѝ. Тя погледна кръвта с безразличие, отчупи тръна и го пусна на земята. Разгледа плочите наоколо – мраморни легла на свършили животи, всеки със своята си история. Колко ли рождени дни и кръщенета бяха минали, колко смях и сълзи се бяха излели през тези животи? Дали са били дълги, къси? Дали са били щастливи? Тя продължи по алеята, все така стискайки цветята.

Дишай! Дишай! Казах ти да не влизаш във водата, защо не ме послуша?!

Дишай, мамка му!

Дръпни се, любов, късно е… няма смисъл…

Тя застана пред гроба на Дарина и се загледа в снимката ѝ. Широка усмивка бе застинала на малкото порцеланово лице, сините очички гледаха майчините. Евелина потопи розите в прясна вода под снимката и седна на бордюрчето, описващо гроба.

– Не знам къде си – изрече тя. – Не знам дали ти е студено, тъмно, тъжно. Не знам дали

усещаш, дали ме чуваш, когато ти чета вечер. – Тя погали снимката. – Но не мога да те пусна. Дори не се опитвам. Една майка не трябва да погребва детето си, не трябва да се сбогува с него. Няма да те пусна. Намерих начин и ще се върнеш при мен, пак ще те държа в прегръдката си и този път нищо няма да те отнеме от мен. Дори Смъртта.

      Евелина запя тиха приспивна песен, прегръщайки колене. Слънцето се спусна ниско и скоро се изгуби зад хълма. Въздухът наоколо придоби тежкия виолетов нюанс на настъпилата вечер. Макар да не виждаше зад гърба си, знаеше кой бе дошъл и застанал на алеята. Песента секна и тя бавно се изправи и обърна. Циганката я наблюдаваше с големите си, почти прозрачни очи. Скромната, светлосива рокля стигаше до глезенете и разкриваше две посребрени гривни, които красяха иначе босите ѝ нозе. Косата ѝ бе чиста, хваната с тънка розова пандела. Евелина се приближи и погледна лицето ѝ – то излъчваше странна смесица от спокойствие, удивление и умиление.

– По-тъжна песен не бях чувала – подхвана циганката. – Приспивна песен на детски гроб – не е

нещо, което чуваш всеки ден.

– Носиш ли го? – попита Евелина, подминавайки забележката.

Циганката се приближи на сантиметри от лицето ѝ и впи поглед в нейния. Евелина потрепери.

– Сигурна ли си, че това е, което искаш?

– Искам детето си обратно.

– Да върнеш мъртъв човек е опасно. Рискът е голям, а последиците може да са пагубни.

– Свят без нея е така или иначе пагубен.

     Циганката кимна неопределено и се дръпна назад. Евелина извади кутийка със златни обеци и ѝ я подаде.

– Ако наистина е това, което искаш – прибра я тя и на свой ред извади малък буркан с надписи.

– Трябва да започнеш още тази вечер.

     Евелина кимна и пое бурканчето понечвайки да разчете надписите.

– Недей – спря я циганката. – Не и преди да го напълниш. Осем, запомни. В полунощ. 

}{

Лилии? Това ми звучи все едно има много Лилита на едно място!

Не мога ли да си откъсна само една?

Ще я сложа върху масичката за чай… Само една, мамо!

Не стигам дъното…

Къде е дъното…

Нещо ме дърпа… дърпа ме…

Мамо!

Евелина седна в леглото, обляна в пот. Дишаше на пресекулки. Когато сърцето ѝ се успокои, стана и изми лицето си. Увери се, че Александър бе отишъл на работа, влезе в стаята на Дарина и затвори плътно вратата с гърба си.

Бяха минали три месеца от срещата ѝ с циганката на гробищата. Шест кукли седяха около малка масичка за чай до къщата. Тя се приближи и седна на килима до тях, като погали косите им.

– Скоро! – каза им. – Още само две.

Куклите не отговориха, но тя знаеше, че я чуват.

– Още само две и тя ще се върне.

Евелина се изправи и погледна в тавана на къщичката. Бурканът си беше на мястото, а зад

надписите се виждаха гонещи се малки буболечки.

}{

– Ей – Александър застана на прага и се облегна на касата на вратата.

– Здравей – отвърна Евелина без да вдига глава от книгата, която се опитваше да чете.

Той се приближи и седна на облегалката на дивана.

– Какво става с теб? – попита той и погали косата ѝ. – Разминаваме се, умишлено ме отбягваш…

– Има вечеря във фурната – смотолеви тя. – Само трябва да я притоплиш…

Далечни сирени привлякоха вниманието ѝ. Тя затвори книгата и се заслуша.

– Какво се е случило? – попита.

– Катастрофа – отвърна Александър.

– Къде? – тя се надигна леко.

– На кръстовището до супермаркета. – Тежка въздишка се откъсна от гърдите му. – Две деца са

загинали… близначки.

– С един куршум… – Евелина сложи ръка на устните си, ужасена от онова, което почти изрече,

и погледна съпруга си.

     Той се изправи и отдръпна невярващо.

– Моля?! – попита. – Какво?

– Нищо… – промълви тя и извърна засрамен поглед. – Нищо.

Александър нервно разтърка чело.

– Какво става с теб?! – не издържа той. – Разбирам, че скърбиш, знам, че раната никога няма да

зарастне, но да изричаш нещо… нещо толкова безчувствено!Аз…

– Аз и ти загубихме едно дете! – продължи той. – Някой тази вечер загуби две! Двойно повече

страдание!Не съм виновна аз! – извика тя. – Не съм!

– Не съм казал, че си – смекчи тона той. – Просто… – приближи се отново и погали бузата

ѝ. – Просто се чудя как може да си толкова заслепена от собствената си болка, че не виждаш чуждата. Как може да си толкова студена?

   – Студена?! – отвърна през зъби тя. – Студена?! Идея нямаш какво ми струва да се боря с тази болка! Идея нямаш какво трябва да направя, за да я прогоня!

– Нямам – съгласи се той. – Не знам, защото си по-далеч от всякога. Защо си мислиш, че само

ти страдаш?Само аз правя нещо по въпроса!

– Така ли? – разсмя се нервно той. – И какво правиш по-точно? Седиш в стаята на Дарина и

четеш на куклите ѝ…

– Недей…

– … всяка вечер! Преизпираш дрехите ѝ, пренареждаш гардероба ѝ…

– Престани! – извика тя.

– Сменяш чаршафите ѝ всяка седмица!

– Стига!

–Това ли наричаш „правене на нещо по въпроса“?!

– А ти?! Как можеш да я загърбиш просто така?!

– Грешиш – отвърна той и спокойствието в гласа му я накара отново да се засрами. – Не минава

и ден без да мисля за нея: на работа, на улицата, докато вечерям сам, защото ти си твърде заета да плачеш в стаята ѝ, докато лежа нощно време сам в мрака, а ти се скиташ незнайно къде…

      Евелина премигна, сякаш бе получила плесница.

– Мисля за нея винаги. Но тя си отиде и само споменът пари още.

– Имаме нужда да се излекуваме от това – отвърна тя.

– Имаме – съгласи се той. – Моя и твоя отговорност е да го направим. И няма да кажа „наша“,

защото очевидно ти нямаш желание да действаш екипно.

– Недей….

– Няма.

Евелина впи влажните си очи в него, докато излизаше от стаята, след това ги плъзна към

залязващото слънце отвъд стъклата на прозорците.

– Имаме нужда да се излекуваме – прошепна. – Тази нощ. С един куршум – два заека.

Отново сложи ръка на устните си, а сърцето ѝ се сви.

– Господи! – изскимтя.

Изправи се и излезе на верандата. Сирените вече бяха много далеч, но тя ясно можеше да си

представи накъде са се отправили. Потрепери, макар времето все още да бе меко. Прегърна лакти да се стопли и забеляза едра бяла котка, която седеше в градината и я наблюдаваше. Погледът ѝ бе съсредоточен в Евелина и тя усети енергията на животното. Макар да бе красиво и привидно спокойно, тя усети, че нещо лошо се задава. По-лошо от поредните два малки трупа. Тя въздъхна и стисна лактите си по–силно.

     Предстоеше да открадне поредните две малки души.

   Последните две малки души.

     И тя щеше да се върне.

     Завинаги.

}{

Камбаната биеше. Евелина бе напрегнала не само слуха си, но и цялото ѝ тяло настръхваше

при всеки меден звън.

Удар.

Интервал.

Удар.

Интервал.

Удар.

Интервал.

От хълма можеше да види шествието – дълга, печална върволица от ужас, гняв, болка и

непримирение. Изпращаха две малки дечица – две жерви на нечия безотговорност. Невинност, премазана сред ламарините на алкохолно безумие. „Шофьорът бил неадекватен, до последно не разбирал какво е извършил…“ – пишеха по вестниците. – „ … дори не намалил скоростта, предвид завоя… загубил контрол и се забил в една от оградите. Двете момичета се канели да пресичат улицата, но останали между оградата и колата. Като по чудо, шофьорът е с разбита физиономия, но иначе добре… пияните Господ ги пази!“

– А децата ни кой ще опази? – изрече тя през зъби гледайки следобедните облаци, спуснали се

ниско над гробището. – Пазиш пияните, пазиш безумците, пазиш нехайните… А защо не пазиш невинните?!

     Тя сведе поглед към хората долу и различи жена, свита на колене до двете пресни могилки. Очите ѝ запариха, а болката стегна гърдите ѝ. Бурканът в ръцете ѝ затрепери, с него гадинките вътре се раздвижиха. Тя го стисна по-силно, за да не го изпусне, и изхлипа.

– Прости ми… – примоли се на жената долу. – Прости ми за онова, което трябва да извърша.

Болката ти е огромна и аз я разбирам. О, така добре я разбирам…

Някой хвана нежно раменете на жената – вероятно мъжът ѝ, опитвайки се да я прегърне и изправи на крака – но тя го отблъсна, стисвайки парчета от разровената земя. Евелина не можеше да чуе думите ѝ от върха на хълма, но със сигурност можеше да усети вибрациите на агонията ѝ.

– Остави я, – каза на мъжа, – нека плаче. Нека крещи. Не можеш да спреш процеса – лавата на

тази мъка изригва и помита всичко по пътя си, затова по-добре не стой на него.

– Евелина прегърна буркана, сълзите ѝ капеха по капака му с тихо, тъпо туптене.

– Една майка не трябва да погребва децата си – изрече тя и зарови лице в коленете си. – Прости

ми! Моля те… – раменете ѝ се тресяха във вече късния следобед, – моля те, прости ми!

Слънцето отдавна бе залязло, когато тя отвори очи. Светлинките, гонещи се в буркана, пръскаха отблясъци във вече падналия мрак. Евелина седна и се огледа – все още бе на хълма, явно бе заспала. Погледна телефона си – имаше седемнадесет пропуснати повиквания от Александър и куп съобщения. Тя го върна обратно в чантата си и се изправи, изтупа полепналата трева от роклята си и слезе от хълма. Пред гробището я чакаше циганката, облегната на голямата порта.

– Чаках те! – каза ѝ тя.

– Защо? – попита Евелина и спря пред нея. – Защо си тук?

– Знаех, че ще дойдеш тази вечер. – Тя посочи към буркана със светулките. – Знаех, че ще

завършиш ритуала.

– И?

– Помислих си, че не е късно да те спра.

– И защо ще искаш да го правиш? – Евелина прегърна буркана.

– Защото не е правилно. И защото е опасно. Детето ти няма да се върне такова, каквото го

помниш. И това ще те убие.

– Вече съм мъртва – отвърна тя. – Умрях с нея. Умрях, когато я зарових. Мръдни, защото е

време да съживя и двете ни.

Циганката кимна, но не се премести от портата.

– Била съм на толкова много места – рече замислено тя. – Видяла съм толкова много неща.

Следвам скитническата си природа и не се задържам на едно място.

– Не искам да знам за живота ти! – сопна се Евелина. – Не съм те питала откъде идваш или къде

отиваш! Сключихме сделка и толкова – злато за надежда. Защо ме спираш сега? Късно е да се отметнеш!

– Аз не се отмятам от думата си – поклати глава циганката. – Никога. Просто искам да

осъзнаеш, че последиците ще са страшни.

– Няма по-страшно нещо от това да чета приспивни приказки на празно легло – отговори

Евелина. – Да приготвям закуска за празно място на масата. Да изпирам детски дрехи, които никога повече няма да бъдат обличани…

Циганката отново кимна.

– Нали знаеш какво казват за нас, циганите? – попита тя. – Обичаме безумно силно. Нашата

любов гори и ни води до саморазруха. – Тя погали косата на Евелина и прокара русия кичур през пръстите си. – Мисля, че твоята природа не се различава много от моята. Дълбоко в себе си знам, че ако моето дете лежеше някъде тук, щях да изрина всеки един гроб, който ми е нужен, за да стигна до него. Знам, че ще бъда убедена, че мога да победя смъртта. И ще успея. Но ще ми се иска някой с моето знание да ме е предупредил, че нищо няма да е същото. След смъртта, нищо не е същото. Има си причина нещата да умират. Има си причина да не ги връщаме обратно.

– Детето ми не е „нещо“ – отвърна Евелина.

Циганката кимна за трети път и се усмихна.

– Върви – рече тя и направи крачка встрани. – Дай живот на детето си за втори път.

Евелина бутна портата и тя жално изскърца. Поколеба се миг, дишайки учестено, после дръпна

златната верижка от врата си. Протегна ръка към циганката и я разтвори – златният медальон проблясна на лунната светлина.

– Благодаря ти – каза тя. – За всичко.

– Успех, момиче – отвърна циганката, след като пое украшението.

– Сбогом! – рече Евелина и се загуби сред паметните плочи.

Жената приглади роклята си и отвори медальона – от едната страна имаше семейна снимка, от

другата – само на Дарина. Тя погали усмихнатите лица, после закачи медальона на врата си и бавно се отдалечи по пътеката, галейки украшението.

      Евелина застана пред двата пресни гроба. Във въздуха все още витаеше миризмата на свещи, цветя и скръб. Тя преглътна шумно и съумя да потуши вълната ужас, надигаща се в нея. Знаеше какво трябва да направи. Знаеше какво иска и в същото време не иска да направи. Погледна мястото, където жената се бе свлякла на колене – следите ясно личаха в пръстта. Почувства гадене, замайване, но стисна юмруци и се овладя. Мислеше за Дарина. Винаги. И сега, когато бе толкова близо, желанието да я прегърне отново бушуваше по-силно от всякога – гореше и сякаш изпепеляваше вътрешностите ѝ.

Като насън изрече фразата и поряза ръката си. Погледна кръвта и стисна дланта си, затвори очи, изричайки я още няколко пъти. Когато ги отвори, двете деца стояха пред нея. Те се държаха за ръце и я гледаха изплашено.

– Всичко е наред – усмихна им се тя, като се опитваше да звучи спокойно. – Всичко е наред.

Децата се огледаха и направиха крачка назад, а едното изпищя.

– Шшшшт – Евелина протегна ръка напред – няма страшно. Тук съм, не сте сами.

– Къде е мама? Коя си ти?

– Студено ми е!

– И на мен…

– Шшшшт – тя клекна и извади две кукли от чантата си. – Имам нещо за вас!

– А ти коя си? Къде е мама? Искаме при нея!

– Помните ли какво се случи?

Децата поклатиха главички и косичките им се развяха.

– Чух много силен шум – каза едното.

– А аз видях голяма черна кола… – допълни другото.

– Изпищях…

– … после извиках на мама…

– … виках силно…

– …но тя не ме чуваше!

Евелина отново потисна вълната, която се надигаше у нея и заплашваше да я залее.

– Спомням си… – едното момиче сочеше малкия кръст, забит над неговия гроб. – Голямата

черна кола, хората крещяха…

– Онзи мъж – допълни другото, – всички го дърпаха и удряха…

– Били сте там? – прошепна Евелина. – Видели сте?

– Когато преместиха голямата черна кола, хората крещяха най-силно…

– А после се хвърлиха към мъжа…

– Беше толкова студено…

– Не можех да надвикам другите…

– А после стана тъмно и не виждах нищо…

– И виках ли, виках, но мама не ме чуваше…

– И после стана тихо…

– Много тихо, както когато си направил беля и си се скрил някъде да не те намерят…

Момичетата се огледаха отново и едното вдигна погледа си към Евелина.

– Никога вече няма да се върнем при мама, нали? – попита то.

– Тя се опита да продума. От гърлото ѝ се откъсна нещо между въздишка и стон. Беше на косъм

да рухне и да се откаже. Какво ѝ даваше право да върши това, да взима тези две малки, невинни души, чието единствено прегрешение е, че са били на грешното място в толкова неподходящо време? Какво, по дяволите, си мислеше, че върши?! Лицето ѝ се изкриви в болезнена гримаса и тя усещаше, че губи разума си. Усещаше, че лудостта я тласка бясно към ръба на бездната. Усещаше, че започва да пропада… И тогава се сети за аромата на косата ѝ.

Миришеше на праскови.

Буйни, златни къдрици, които носеха уханието на пролет, лято и живот. Тя отново стисна силно юмруци и се овладя.

– Не, миличка – каза с разтреперен глас. – Не можете да се върнете там. Но можете да дойдете с

мен.

– А ти ангел ли си? – попита другото момиче.

– Ангел ли? – отвърна изумено Евелина и погледна жълтата си рокля. – О… Не. Не съм ангел…

– А коя си?

– Просто една много тъжна жена.

– Защо си тъжна?

– Защото… – трудно и бавно преглътна буцата в гърлото си. – Всъщност, мога да ви предложа

убежище. – Тя остави куклите пред себе си.

      Децата се спогледаха.

– Какво е „убежище“? – попита едното.

– Място, където никой няма да може да ви нарани вече.

– И там ли ще бъде студено? – попита другото.

– Не. Ще бъде топло и уютно. Ще ви чета приказки. И ще си правим чаени партита!

Децата се усмихнаха.

– Искам само едно нещо в замяна… – тя извади буркана и момичетата впиха жадни очи в

свелутките. – Повтаряйте след мен: От мрака измъкни се…От мрака измъкни се… – в един глас изрекоха те,без да откъсват очи от малките твари.

При мен върни се...

При мен върни се.

В моя час на самота…

В моя час на самота…

Копнея пак да намеря твоята душа…

Копнея пак да намеря твоята душа…

Заедно да срещнем новия ден…

Заедно да срещнем новия ден…

Домът ти е завинаги при мен.

Домът ти е завинаги при мен.

Две светулки се откъснаха от тях и Евелина ги улови в буркана при другите.Осем – прошепна. – Успях!

– Ти обеща! – Тя сведе поглед и видя как едното момиче се опитва да я хване за роклята, но

ръчичката му минава през материята и то с ужас отстъпи назад.

– Обещах – каза нежно. – Но за да ви взема с мен трябва да влезете в куклите. Това е

единственият начин. Не са като предишните ви тела, но пак са нещо. Даже по-хубаво! Ще бъдете истински кукли!

      Децата се спогледаха и бавно кимнаха. Тя изрече нещо тихо и те усетиха пластмасата да ги дърпа. Евелина затвори очи и когато ги отвори куклите седяха пред нея и я гледаха застинало. Тя ги вдигна внимателно и ги понесе към къщи.

}{

Евелина отвори очи. Клепачите я боляха, а сърцето ѝ биеше неравномерно. Получи ли се? Тя притисна лицето си в гърба на Александър и го прегърна.

Наистина ли го беше направила?

– Къде беше?

Въпросът я стресна, но вместо да се дръпне, тя се притисна по-силно в съпруга си.

– Нямаше те цяла нощ… – Александър лежеше и се взираше в раждащото се утро. Усети

сърцебиенето и страхът ѝ. – Къде беше, по дяволите?

      Гласът му бе равен и тя не разбра дали просто потиска емоциите си, или пък бе уморен от нея.

– Ще се качиш ли с мен в стаята ѝ?

– Докога ще продължава това? – въздъхна той. – Докога ще отбягваш въпросите ми, криейки се

зад мъртвата ни дъщеря?

– Този път е за последно… – пророни тя.

– Той се обърна към нея и потърси истина в очите ѝ. Кървясали и мрачни, те му я подхвърляха.

– Дадох всичко от себе си – прошепна тя. – Извърших безумие. Няма да понеса да е било

напразно.

– Не разбирам? – присви очи той.

Евелина кимна.

– Ще разбереш. Обещавам. Просто не искам да го правя сама.

Александър погали лицето ѝ и се надигна на лакът.

– За последно?

Тя отново кимна.

Утрото нахлуваше през бялата дантела и се изливаше върху масичката за чай. Около нея бяха

наредени осем кукли – любимите ѝ. Между тях имаше странно растение, потопено в кристална купичка с вода. Изглеждаше свежо и подобните му на мъх листа се протягаха към куклите. Може би така му се стори, но за момент осем чифта изрисувани очи се извърнаха към него и после обратно към свещите, наредени по масичката.

      Стъпките.

      Малки, влажни стъпки, които водеха до леглото ѝ.

      Той се приближи и с ужас погледна петното върху завивката – мокър отпечатък на крехко телце. Сякаш някой, прибрал се след порой, си бе полегнал, докато му затоплят ваната и приготвят чисти и сухи дрехи. Някой…

– Какво си направила?! – попита остро той.

Когато не получи отговор, се обърна към съпругата си. Тя гледаше следите и леко се усмихваше.Успях! – възкликна. – Успях!

– В какво си се забъркала?! – Александър я гледаше невярващо. – В какво?!

– Липсваше ми, татко!

Добре познатият глас се разнесе от къщичката и те погледнаха към нея. Видяха първо русата

главичка с огромните букли, след това тънките ръчички и бялата рокля, накрая босите крачета. Когато изпълзя от къщичката, Дарина се изправи пред тях такава, каквато си я спомняха – нямаше и следа от прекараните две години под земята.

– Мамо?

Евелина се втурна и свлече на колене, прегръщайки я.

– Детето ми! – плачеше тя. – Знаеш ли колко дълго чаках да се върнеш при мен? Знаеш ли?

Все още невярващ, Александър стоеше разтреперан по средата на стаята. Той направи няколко

крачки назад и опря гръб в стената.

– Татко? – Дарина се обърна и тръгна към него с протегнати ръце. Те увиснаха така.

– Не е възможно – той клатеше глава. – Просто не е възможно!

– Татко? Ти ми направи най-красивата къща за кукли на света! – ръчичките ѝ все още се

протягаха към него и той сякаш пребори шока и я взе в прегръдката си. – Толкова ми липсваше, татко! Беше студено и тъмно, исках само да си дойда вкъщи…

Сълзи намокриха страните му и макар и замъглен, той впи погледа си в Евелина през рамото на дъщеря им. Тя отмести своя и се изправи.

– Ще направя закуска! – каза. – Сигурно си гладна! Не дочака отговор, а хукна по стълбите към

кухнята.

– Умирам от глад! – иззвъня гласът ѝ и целуна баща си по бузата. – Не плачи, татко! Вече съм

тук.

Той се усмихна и кимна.

– Върви да се измиеш, защото… – той прехапа устни. – … миришеш на езерна вода – искаше да

каже.

Дарина го гледаше учудена.

– … след малко ще закусваме – допълни.

Тя се засмя и хукна послушно към банята.

– Какво си направила? – тонът му бе леден. – Какво си направила?!

Евелина въздъхна и се обърна. Александър стоеше на прага на кухнята и я гледаше втренчено.

– Не се ли радваш? – попита тя. – Направих невъзможното и тя се върна!

– Това е неестествено! – отвърна той. – Извадих безжизненото ѝ тяло от езерото! Опитвах

отново и отново да изкарам водата от дробовете ѝ! Тя лежеше мъртва в ръцете ми! Мъртва!Знам…

– Заровихме я в земята преди повече от две години! Това не е дъщеря ни, не е възможно да е

тя…

– Тя е – отвърна Евелина докато слагаше чинии на масата.

Александър клатеше глава.

– Какво си сторила? В какво си се забъркала? Що за магия…

– Аз съм майка! – тя го стрелна с ледените си очи. – Ще изпепеля земята преди да позволя

някой да ми я отнеме! Пък дори и смъртта…

    Дарина се втурна в стаята и се настани на мястото си.

– Палачинки! – извика тя. – С шоколад и банан! Толкова съм гладна!

Евелина се засмя и целуна дъщеря си по челото. Все още ужасен, Александър седна на масата, но

когато Дарина му подари онази голяма, така любима усмивка, нещо се пропука.

– Може би и чудеса се случват – каза, отвръщайки на усмивката, и погали косата ѝ. – Може би

сме го заслужили. Може би.

}{

– Лятото почти си е отишло, мамо.

Дарина стискаше чашата с топло мляко с какао и се гушеше в големия плетен стол. Александър ѝ

донесе одеяло и зави босите ѝ крака. Евелина я гледаше и нежно се усмихваше. Две години по-късно тя отново успяваше да диша, без да изпитва болка. Песента на щурците стигаше до нея и вечерният здрач сега ѝ се струваше приятен.

– Лятото почти си е отишло – повтори момичето, гледайки към езерото. – А едва започна!

Александър и Евелина размениха погледи.

– Беше кратко лято… – поде той. – Направо не усетихме как мина!

– Лъжеееееш – изчурулика Дарина. – Нали ти ми беше казал, че на лъжата краката са къси? А

колко къси са краката и как тича лъжата, когато са ѝ къси краката? – засмя се тя и почти обърна чашата си.

      Евелина я хвана навреме и погледна настоятелно съпруга си.

– Мамо? Откога имаме бяла котка?

Момичето посочи към езерото и действително пред него стоеше пухкавото животно, вперило

поглед в тях.

– Нямаме – отвърна Александър. – Тази красавица се навърта тук от… от скоро.  

      Дарина погледна майка си. Евелина не откъсваше очи от котката, а едната си ръка сложи пред дъщеря си, сякаш я пазеше от нещо.

– Време е за лягане – каза тя. – Да вървим в банята, после ще ти почета от любимата ти книжа.

Целуни татко за „лека нощ“.

      Момичето гушна баща си и той пак усети миризма на тиня. Потисна гласа, който шептеше някъде дълбоко в него и целуна дъщеря си по челото.

– Лека нощ, татко! – Дарина го гледаше с големите си, бистри очи.

Бистри, почти прозрачни.

– Лека нощ, миличка! – усмихна ѝ се той.

Тя тръгна след майка си след като направи лека гримаса към котката. Животното продължаваше

да ги наблюдава спокойно в спускащата се нощ. Той видя, че е изпразнил бутилката и се запъти към хладилника за нова бира.

}{

– Мисля, че е време да ми разкажеш всичко – каза той, когато тя се върна.

– Има ли смисъл? – Евелина седна срещу него и го погледна умоляващо.

– Има – отвърна той. – Дължиш ми го. Все още не мога да проумея как си я върнала към

живот…

– Ще ме намразиш заради онова, което трябваше да извърша…

– Мисля, че отдавна си спряла да се интересуваш какво точно изпитвам аз.

– Не казвай това…

– Предвид ситуацията, в която се намираме и предвид всичко, което си извършила без мое

участие – искам да знам.

      Евелина чупеше ръце.

– Ритуал – предаде се тя. – Ритуал върна Дарина. Нощите, в които ме нямаше, когато ме

винеше, че не знаеш къде скитам, събирах… – тя захапа долната си устна.

– Какво си събирала? – подкани я той.

– Средства за ритуала…

Средства ли?

Наистина ли използва тази дума? Страхуваше се, че той ще я намрази, а всъщност самата тя се

мразеше.Магия? Кой те научи на това?

– Злато за надежда – прошепна тя и понечи да погали медальона си, но си спомни, че го бе дала

на циганката, и отпусна ръка. – Аз съм майка. Нямаше нещо, което да ме спре да стигна до детето си. Смъртта, любов – тя не беше краят и аз го знаех. Отчаянието ме тласна да извърша безумие, неприсъщо за мен. Болката ми беше толкова мощна, че едва дишах. А сега, – тя вдигна поглед към стаята на Дарина, – сега знам, че си е струвало.

– Безумие… – повтори той. – Всяко действие си има последици. Ами ако нещо по-лошо се

случи?

      Тя го стрелна с очи и се усмихна налудничаво.

– Какво по-лошо може да се случи? Вече бяхме в Ада. – Евелина се изправи и му подаде ръка. –

Тази вечер най-накрая ще си легнем и тежестта в гърдите ни няма да я има, защото детето ни ще спи в леглото си, а не под земята.

– Не мислех, че ще повярвам в магии… – изправи се той.

Тя го прегърна и за първи път от инцидента насам той усети близостта ѝ. Вкопчи се в нея и

отново застави вътрешните си гласове да мълчат.

}{

     Настойчив, драскащ звук го измъкна от съня. Александър разтърка очи и потърси източника му. Бялата котка седеше на перваза и драскаше по стъклото. Той се обърна и видя, че Евелина не е до него, и рязко се надигна. Повика я, но никой не му отвърна. Животното жално измяука и той отвори прозореца. То се втурна вътре, влачейки нещо блестящо, което пусна на килима. Александър го вдигна и разгледа – медальонът на Евелина. Той погледна котката, която неспокойно обикаляше из стаята. Тя скочи на леглото, измяука отново и избяга навън.

      Магия.

      Александър се втурна в стаята на Дарина, но тя бе празна – нито дъщеря му, нито съпругата му бяха там. Имаше единствено мокри следи по пода. Той извика, но никой не му отвърна. Огледа навсякъде, но бяха изчезнали сякаш вдън земя.

       Вдън земя.

       Той погледна през прозореца към езерото – лилиите почиваха на гладката повърхност, окъпани в лунна светлина. Той се втурна навън и макар да викаше многократно, никой не му отвръщаше.

        Евелина отвори очи и мигом стисна дъха си. Гледката я изплаши, а кубици вода напираха да изпълнят дробовете ѝ. Босите нозе на Дарина разравяха тинестото дъно, а косата ѝ се носеше ефирно около бледото ѝ лице. Очите ѝ проблясваха с мъртвешки оттенъци на подводно течение, а бялата нощничка беше разкъсана и мръсна.

         Смъртта обича отчаянието, мамо. Смъртта вика отчаяните.

         Евелина поклати глава и се опита да изплува на повърхността, но корените на лилиите се бяха вкопчили здраво в нея.

            Нима наистина вярваше, че ще победиш Смъртта?

– Трябва да ѝ помогнеш! – чу глас зад себе си и се обърна. Циганката стоеше на пътеката в градината. – Трябва да спасиш жена си.

– Коя си ти?! – извика Александър.

– Не е важно. Бързай!

– Къде е тя? – той сграбчи раменете ѝ и я разтърси. – Къде е?!

– Вероятно в езерото…

Той я пусна и я погледна шокиран.

– Как в езерото?!

– Бурканът – трябва да го счупиш!

– Какъв буркан?! – той разпери ръце. – За какъв буран говориш?!

– Намери го и го счупи – отвърна тя. – Бързай, ако не искаш да вадиш втори труп от водата.

Александър се втурна в къщата и започна да обръща всичко. Изтича в стаята на Дарина и започна

да изважда дрехите ѝ от гардероба и играчките ѝ от шкафовете.

Евелина се дърпаше, но корените се впиваха в нея и тя се отпусна, загледана в дъщеря си.

Не се тревожи, мамо. Вече няма от какво да се страхуваш. Ще бъдем завинаги заедно.

Тя отново поклати глава. Изпускаше по съвсем мъничко от дъха си, но знаеше, че скоро запасът в дробовете ѝ ще свърши. Лунната светлина проникваше през водата и огряваше малки движещи се фигури. Евелина напрегна зрението си и видя, че са куклите. Те бяха вързани за стъблата на лилиите и също се дърпаха, за да се освободят. Бяха учудващо гъвкави за кукли и тя с ужас осъзна, че всъщност са децата – онези, които бе отвлякла.

Още малко и всичко ще свърши. Не се съпротивлявай, мамо. Нали това искаше – да бъдем завинаги заедно?

Дарина погали бузата на майка си.

Вече нищо няма да може да ни раздели.

Нямаше и следа от въпросния буркан. Отчаян, Александър сграбчи чаената масичка и я запрати в стената – някои парчета се удариха в къщичката за кукли и отскочиха. Тогава съзря леки, едва доливими проблясъци в таванското ѝ помещение. Той се наведе, пъхна ръка и напипа стъклото. Извади го внимателно и се вгледа в светулките зад надписите. Понечи да го отвори и да ги освободи, но не успя, затова директно запрати и него в стената.

Силите я напускаха. Бе изпуснала и остатъка от въздуха в дробовете си и сега отчаяно се нуждаеше от това да си поеме нов. Бе затворила очи и се предаваше. Странно, вече не чуваше гласа на мъртвата си дъщеря да я уверява, че всичко ще бъде наред. Нямаше значение. Скоро щеше да свърши. Заслужи си го – все пак се заигра със Смъртта и си въобрази, че ще я надвие. Време беше да признае пред себе си, че сгреши. Трябваше просто да продължи напред. Трябваше да послуша циганката и да остави мъртвите да бъдат мъртви.

Нямаше значение. Вече не. Тя усети, че се слива с водата, усети как ѝ става леко. Макар тъмно и студено, тя усети, че е част от него, част от езерото.

– Дишай!

Не виждаше нищо. Не усещаше нищо. Кой викаше?

– Дишай, мамка му!

Спокойно. Бе толкова спокойно и хладно. Но кой викаше? Почувства натиск, започна да ѝ се

гади. Мракът започна да се разрежда, а водата напусна дробовете ѝ, оставяйки тинест вкус в устата ѝ, докато я изкашляше навън.

– Дишай! – викаше Александър, надвесил се над нея.

Тя си пое въздух и се надигна.

Свърши се – каза той и я прегърна. – Край. Спокойно, дишай.

Тя се отпусна в прегръдката му и хвърли мътен поглед към езерото. Наистина беше край.

}{

– Готова ли си? – попита той, след като сложи и последния куфар в багажника.

– Готова съм – отвърна тя. – Да вървим!

Александър ѝ подаде медальона.

– Така разбрах – отговори на изненадания ѝ поглед. – Тя ме предупреди.

Евелина кимна и погали с палец украшението. Закачи го на заключената порта и то проблясна

върху черното желязо.

– Ново начало – обясни тя след като се качиха в колата. – Надеждата, за която размених злато.

Александър кимна и потегли. На прашния път застана циганката и се загледа след тях, докато не

се изгубиха от погледа ѝ. След това взе медальона от портата и го закачи на врата си.

– Ново начало – каза. – Надеждата е по-ценна и от злато.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: