Жертва

Вълчият вой пропука тишината. Покоят, в който бе потънала гората, се разцепи и в пролуките му мракът придоби още по-голяма плътност. Луната, иначе бледа и бездушна, започна да наедрява, наливайки се с кървави оттенъци. Голите клони на дърветата се заудряха едни в други – сякаш обезумяла реакция на утаечната тишина, витаеща тук.

Вълчият вой се изви над гората и достигна мрачния замък, стърчащ на върха на планината. Скалите в подножието му го бяха впримчили подобно на люлка, в която спеше дете.

Вълчият вой докосна високите кули и се просмука през стените. Запълзя по мрачните коридори и потърси утеха в глухите подземия.

Тишина. Покой. Самота.

Голямата порта изскърца и в празния замък влезе човек. „Има ли някого?“ – ехото подхвана пресипналия му вик и го понесе сред празнотата на залите. „Ехо?“ – човекът затътри нозе, оглеждайки се и триейки ръце, а светлината от фенера му играеше по стените. „Що за глупост…“ – каза си и опита да стопли дланите с дъха си, но десетилетия студ безмилостно го смачкаха. – „Разбира се, че няма никого.“

Той мина през дългия коридор и влезе в голяма трапезария. Отново извика и се огледа.

Тишина. Покой. Самота.

Мъжът продължи нататък и намести раницата си, когато пред него се откри стълбище. Видя дъха си да се препъва в жълтата светлина на фенера, която пълзеше нагоре по прашните стълби. Бавно се заизкачва и всяка стъпка отекваше плачевно.

Пред него се откри нов коридор, чиито стени бяха осеяни с портрети на жени в красиви рокли, криещи лицата си зад маски. Мъжът отвори предпазливо вратата на една от стаите. Тя изскърца и въведе неочаквания гост в занемарения си уют. Спалня. Луната хвърляше злокобните си алени нюанси през прозореца. Тежките завеси бяха дръпнати, сякаш тя – стопанката – все още беше тук. Леглото бе грижлово оправено и огледалото – непокрито. Той се загледа в него – мътно проблясващо в червения полумрак.

Мъжът остави раницата си на земята и извади малък тефтер и химикал. Ръката му застина, когато вълчият вой за пореден път прониза тишината и той се зачуди как успява да го чуе тук горе. Приближи се до прозореца и погледна навън – нощта все така владееше километрите гора наоколо. Той се обърна и облегна на перваза.

– Тук ли си? – попита.

Сърцето му тиктакаше в гърдите.

– Казвам се Атанас. Кръстен съм на дядо си. Той ме отгледа в подножието на планината. – Тишината попиваше монолога му, но той продължи. – Като малък слушах много за теб. Дядо ми разказваше… пееше песни за теб. Имаше прекрасен глас и всяка вечер ходихме на една поляна и лягахме под звездите. Слушах как пее и се възхищавах на поезията, която бликаше от него. Чуден водопад от думи – така дълбоки, така прекрасни. Той разказваше за теб, възпяваше те в песните си. Хората го мислеха за луд – какви ти замъци в Стара планина и какви прекрасни същества, населяващи ги! – той прочисти гърлото си. – Но аз вярвах. Винаги съм вярвал. Усещах с душата си, че те има, че съществуваш!

Атанас се приближи до огледалото и прокара пръсти по прашната повърхност. Изпусна облак топъл дъх.

– Вярвах, вярвам и ей ме на – търся те…

Някой докосна рамото му и той се обърна, но само аленият полумрак му правеше компания.

– Тук ли си? – попита.

Стъпки.

Леки стъпки по прашното стълбище.

Фини стъпки – като шепот на сухи листа – минаха по коридора.

Атанас прекоси стаята и открехна вратата. Свещи горяха, окачени покрай портретите и той се вгледа в тях. Колко тайнственост се криеше в очите на тези жени, колко неизбродни светове загатваха, докато светлината игриво проблясваше в тях. Въпреки различните рокли, коси, маски – очите – очите бяха едни и същи.

– Вярвам – кимна той. – Вярвам!

– Опасна игра подхващаш, човече.

Мъжът се обърна по посока на гласа, но го лъхна само студена миризма на восък.

Вдън горите черни

Сред мъх и дъхава луна

Затвори очите си уморени

И слушай песен изгубена…

Невидима ръка погали бузата му – студен допир на снежинки в зимна вечер. Студен допир на тъга.

Думи поетът търси

Да изплаче своята душа

Щом веднъж отровата им вкуси

Не е трудно да го изкуша…

Атанас тръгна след гласа към голяма врата в края на коридора.

Думите нагарчат

В тях болката изтича…

Той натисна дръжката и потъна в полумрака на стаята. Тежките завеси бяха повдигнати, позволявайки на кървавата луна да наднича през огромния прозорец. Мъртви, съсухрени птици лежаха по пода, а в средата на стаята имаше голяма, празна клетка. Той докосна катинара, висящ на вратичката й.

Думи поетът иска

В думи света да удави

Струва ли си обаче риска

Сърцето си при мен да остави?

– Искаш сърцето ми? – промълви Атанас. – Покажи се.

Иззад завесата прошумоля рокля и Тя бавно пристъпи към него. Прокара върховете на пръстите си по клетката – фино движение, от което той настръхна. Дългата ѝ, черна коса бе сплетена и лежеше на рамото ѝ като змия.

Думи поетът иска

Аз думи мога да му подаря

Но в своята примка

Завинаги ще го омотая

Очите ѝ, дълбоки като неизбродните светове, които му обещаваше, приковаваха неговите.

– Върви си, докато още можеш – каза му Тя.

– Късно е – отвърна той. – Стигнах дотук.

– Осъзнаваш ли какво ще направя?

Той кимна. Тя наклони глава.

– Защо? Нима не виждаш колко мъртъв е светът?

– С твоя помощ ще го съживя.

– Жертваш себе си за тях? – тихо иззвъня смехът ѝ. – Хората няма да го оценят. Душите им изгниха и престанаха да чувстват. Спряха да усещат.

– Но аз вярвам – отвърна той. – Вярвам, че не всичко е изгубено! Някой, някога ще чуе песента ми и също ще повярва!

Тя въздъхна и отиде до прозореца. Вгледа се в нощта и затаи дъх.

Думи поетът пожела си

Най-красивите му подарявам

С тях изкуството да пази

От провал не се опасявам

Веднъж сключен обаче

Пактът не се разваля

Той себе си заради вас обрече

Но аз сърцето му ще пазя.

Вълчият вой се изви над гората и изпрати Поета, докато се изгуби сред дърветата. Музата щракна катинара и се загледа в оттичащото се сърце в клетката – кръвта капеше и отмерваше стъпките му обратно към света.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: