Изплуване

Облаци драпат по студеното небе, приближават се и се надвесват над теб. От балкона гледката е най-хубава. Затаяват дъх и впиват изпитателните си погледи в теб, докато ти крачиш неуверено към ръба на скалата. Хрускащият звук от подметките на скъсаните ти кецове се дави във вятъра. Установяваш, че тук горе е доста силен. Потреперваш и прегръщаш лактите си, сякаш това ще те стопли. Но усещаш студ – студът на собственото ти съществуване. Кара те да настръхваш, нали?

Крачка напред. Точно така.

Искам да си спомниш колко пъти обърна внимание на този студ? Колко пъти потрепера и колко пъти наелектризира другите, за да стоплиш себе си. Но искрите само те опариха. Погледни огромната маса вода, владееща хоризонта. Телесата ѝ бушуват и се разбиват в подножието на скалата. Соленият мирис на страх изпълва порите ти.

Още една крачка напред. Не се колебай. Точно така.

Погледни хубаво водата. Забележи колко е черна и си представи ледената прегръдка, в която ще се потопиш. Стисваш лактите си по-силно, но това отново няма да те стопли. Погледни вълните – огромни и всепоглъщащи – сякаш докато се надигат нещо се подава от тях, готово да те сграбчи, после се прибира, за да чака още малко.

Още малко.

Направи крачка напред. Искам да направиш крачка напред. Така.

Здравей, аз съм твоето отчаяние. Години наред не ме забелязваше. Всъщност, по-правилно е да кажа, че се правеше, че не ме забелязваш. Потискаше ме в барове, наливайки се с алкохол; пълнеше пепелници с мен, докато надеждите кръстосваха живота ти, само за да загинат една по една. Потъпкваше мечтите си, смачкваше ги със същите скъсани кецове, които носиш в момента. Една по една – умираха със свистящ писък. Болеше, знам. Болеше никой да не вярва в теб. Но повече болеше, че ти не вярваш в себе си. Вие, хората, все чакате някой друг да поеме грижата. Мислите си, че щастието ви не зависи от вас самите.

Здравей, аз съм лъжата, живееща в теб. Засищам глада ти с фалшиви илюзии. Утолявам жаждата ти с разтопения восък на заблудата.

Здравей, аз съм хаосът в душата ти. Пусни ме да изляза, тук вече ми е тясно.

Още една крачка напред. Хайде, давай, но нека е малка – искам да ти кажа още няколко неща, преди да скочиш.

Спомни си за всички пъти, когато повтаряше, че си добре. Усмихваше се и махаше с ръка, сякаш гониш муха. И най-страшното е, че никой не забеляза влагата в очите ти. Насилваше смях, но никой не се усъмни в искреността му. Хаотичната лъжа роди мен – отчаянието – и настана пиршество. Пиех болката ти, хранех се със страховете ти. А ти се правеше, че не ме забелязваш. Повтаряше си, че когато се наситя, ще си тръгна така, както съм дошло. Не ти ли хрумна, че може да ми хареса и да поискам да остана? Душата ти е сладка, макар и да нагарча. Не ти ли хрумна, че може и да не си тръгна? Никога.

Следващата крачка ще е последна. Съвсем на ръба си – вятърът те удря ту в гърдите, ту в гърба. Трябва да направиш избор – тук и сега решаваш. Това е твоята превратна точка. Няма други, само аз и ти сме. Природата ни наблюдава, но няма да се меси.

Здравей, аз съм умът ти. Нямаш по-близък от мен, аз мога да ти бъда верен до гроб, но мога и да те предам и да ти обърна гръб. Аз съм най-силната ти карта, но и най-слабата ти страна. Избираш ти.

Вятърът те блъсва в гърдите и почти правиш крачка назад. Но знаеш какво следва, отпускаш се и когато те блъсва в гърба, прекрачваш ръба. Падането трае няколко мига, преди черната вода да се надигне и да те прегърне. Ледена прегръдка, от която сърцето ти почти спира. Имаш усещането, че десетки водорасли се вкопчват в краката ти и те задърпват към дълбините. Нямаш против, усещам го. Нямаш против да потънеш завинаги. Вярваш, че от това ще спре да боли.

А помисли ли за всички онези, които ще оставиш след себе си?

Помисли ли за малката си сестричка?

Помисли ли за възрастните си родители?

Помисли ли за децата си и бременната си жена?

За кучето помисли ли?

Аз съм от едно от най-страшните неща, знаеш ли? Човешкият ум е непредвидимо място. Понякога прилича на затвор – има решетки, тъмно е и мирише на мухъл. Друг път е добре проветрено и отворено, за да влиза светлина. Истината е, че аз решавам, не ти. Аз контролирам теб, не ти мен. Аз избирам дали ти бъда приятел или враг.

Сега искам да риташ силно. Разкъсай водораслите, вкопчили се в краката ти. Искам да риташ силно и да доплуваш до брега. Съпротивлявай се, знам, че дробовете ти се пълнят. Изплувай на повърхността и дишай. Ритай. Силно. Силно! Не, не се отказвай! Има смисъл. Щом аз ти казвам, има. Ритай! Изплувай! Нищо друго не е от значение – само онова, което ти казвам аз. Щом аз ти казвам, значи можеш! Можеш! Ритай! Силно!

Така. Дишай. Плюй водата и дишай. Плувай. Знам, че се схващаш, но искам да плуваш! Плувай! Остави болката зад себе си и плувай. Не спирай, брегът е близо. Ей го на – почти го стигна. Знам, че си изморен. Още малко. Още малко.

Още малко.

Усети ли дъното под краката си? Така. Излез на брега. Пропълзяваш и се отпускаш на мокрия пясък. Дишаш тежко. Но дишаш. Дишай. Дишай дълбоко. Обръщаш се по гръб и поглеждаш облаците над себе си – сърдити, бавно се отдръпват и позволяват на слънчев лъч да погали мокрите ти мигли.

Здравей, аз съм умът ти. Днес избирам да ти бъда приятел.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: