Последен стон

 

Спомням си всичко. Онази прелестна, кристализирана нощ, в която го чух за пръв път, се е запечатала в съзнанието ми като снимка от стар албум.

Отворих сънени очи и сърцето ми заби в пристъп на уплаха. Чувах го толкова ясно, сякаш беше до леглото ми. Постоях неподвижно няколко минути, притаена в своята озадаченост. Какво беше това? Откъде идваше? Някой плачеше. Дълъг, провлачен плач, който се давеше от време на време в пресекулки. Седнах в леглото и се огледах. Стаята се осветяваше от бледата лунна светлина. Плачът влизаше отвън и се понасяше между стените, описвайки кръгове като невидим дим. Изправих се и се приближих до прозореца.

Боровете в горичката зад последните къщи образуваха черна, назъбена верига, отвъд която бе пълен мрак. Къщите стояха безмълвни, като паметни плочи, а едно създание седеше на уличката, озарено от лунната светлина, и плачеше. Приличаше на смесица между лисица и куче: имаше дълги уши и остра муцунка, но не можех да определя цвета на козината. Воят му бе толкова самотен, че буца заседна в гърлото ми. Постоях така, загледана в негo. Не знаех какво е, нито откъде се е взело. Предположих, разбира се, че е слязло от гората, понеже селцето ни се намираше в планината, но нямах представа защо. Създанието пообиколи пред вратите на къщите, след това се изгуби от погледа ми. Все още чувах плача му, макар и поотслабващ. Върнах се в леглото и се завих презглава.

Събуди ме миризма на палачинки и сладко от смокини. Баба чевръсто се въртеше в кухнята и ме погледна с най-голямата усмивка на света, когато седнах на масата. Попита ме дали съм спала добре и ми каза, че закуската ме очаква. Тъкмо бях разстелила сладкото от смокини по първата палачинка и бях започнала да я навивам, когато в кухнята влетя Жоро – досадният съсед, който винаги си пъхаше носа навсякъде, но като ме видеше, не можеше да обели и дума. Поздрави ме едва, почесвайки се по врата, след това заразказва на баба, че спешно му трябвал вуйчо ми, понеже събирали хайка от селото. Бръщолевенето му ми бе безинтересно и понечих да отхапя от палачинката. В този момент го чух да казва, че снощи е имало нападение. Глутница чакали плячкосала пилета и няколко заека от къщите наоколо. Чакали. Образът на снощното животно се появи, без да съм го извиквала. Чакали. Чакали? Но създанието, което видях, бе само. Едно-единствено. Докато обмислях чутото, Жоро се втурна навън, а баба разтревожено затвори вратата след него и се загледа през прозореца. 

 –Чакалите не живеят ли високо в планината? – попитах.

 –През зимата слизат ниско, за да търсят храна – отговори тя.

 –Опасни ли са за хората?

–Могат да бъдат. Те са хищници – ловуват, за да оцелеят. Умеят да оцеляват. Биха се хранили и с мърша, ако се наложи.

 –И какво сега, защо Жоро събира хайка? Ще ходят да ги убиват ли?

 Баба извърна поглед към мен и повдигна вежда.

–Щом чакалите са плячкосали веднъж, ще се върнат за още.

–И това означава просто да ги избият?!

–Това означава, че трябва да се предпазим.

Не отговорих. Ядосах се. Натъжих се. Помислих си за снощното животно. Споменът за воя му отново образува буца в гърлото ми. Излязох, без да довърша закуската.

<> 

Денят бе суров, някак тягостен. Студът се впиваше в дрехите, процеждаше се през тях и режеше кожата ми. Снегът скърцаше под обувките. Пътната врата на Жоровата къща бе отворена и там се тълпяха съседските баби и нареждаха нещо. Проправих си път през тях и видях група мъже на двора. Сред тях бе и Жоро, като най-виден подстрекател. Обсъждаха откъде да започнат да претърсват гората. Броя на чакалите. Броя на оръжията. Стоях, слушах и все повече ужас се надигаше у мен. Знаех, че каквото и да кажа, дори да се опитам да се намеся, нямаше да бъде чуто – така настървени бяха всички. Затова просто се отдръпнах, когато групата мъже мина покрай мен, следвана от благословиите на бабите. Преди да отмине с тях, Жоро се спря пред мен, вероятно очакваше да чуе пожеланието ми за успех. За първи път не изглеждаше така, сякаш би ме заговорил. Изглеждаше горд, вероятно се мислеше за герой, на когото предстоеше най-големият подвиг в живота. Вероятно мислеше, че бях възхитена. Всъщност, бях по-отвратена отвсякога. Стиснах насълзени очи и се втурнах обратно към къщи.

Привечер чух, че хайката е нямала успех. Поне за днес. Четох книга до късно, надявайки се, че животното пак ще се появи пред прозореца ми. Уви… Загасих светлината и си легнах. Съсредоточно се ослушвах, но не чувах нищо. Дълбока тишина, след която не помня друго.

<> 

Суматоха ме събуди сутринта. Овации огласяваха улицата. Свежият, студен въздух изпълни дробовете ми и ме накара да потреперя, когато излязох да проверя какво се случва. Хората се бяха събрали в кръг и надаваха весели хвалби. Разбутах ги и, разбира се, в средата бе Жоро, а в краката му лежеше едър чакал. Очите му, подобно на стъклени топчета, гледаха някъде напред сред нозете на хората, а окървавената муцунка бе изкривена в гримаса.

–Какво си направил…  – едва успях да продумам, а той, горд до безумие, метна чакала на рамо и през овациите на хората го внесе в къщата си.

В този миг отнякъде се разнесе вой – така протяжен и жален, че радостните викове се удавиха в него. Идваше отвъд дърветата, като далечен вопъл на разливаща се самота. ,,Страх… Предупреждение… Ще отмъстят… Не, ще си отидат…“ – започнах да чувам от всички страни. Вятър подхвана стона и го издигна високо над главите ни. Притеснени, хората се разотидоха, а аз се загледах в кървавите следи по снега. Приличаха на разлята боя, бутната от непохватен художник.

Бях ядосана. Не успях да преглътна вълната от гняв, която ме заливаше на неравни интервали. Трябваше да направя нещо, но не знаех какво. Хукнах към библиотеката, събирана години наред от баби, дядовци и прародители на семейството ми. Ако съществуваха отговори, то те щяха да са там.

Прекарах целия ден в ровене из разни митологии, ръкописи, сборници по зоотомия и всичко, което можеше да се намери като информация за чакалите. Както очаквах, оказа се, че не са просто животни. Имаше нещо различно в тези създания. Нещо, което бе отвъд възможностите на човешкия разум да проумее. Едно бе сигурно – трябваше да спра Жоро, трябваше да предотвратя онова, което може би щеше да се случи.

<> 

–На какво дължа това посещение? – запита Жоро, като нотка надменност се прокрадна в гласа му.

–Трябва да поговорим за това – посочих препарирания чакал.

–Виж ти… – отвърна той. – Май си впечатлена? Скоро ще добавя още…

–Тъкмо обратното! – прекъснах го аз. – Захванал си се с нещо много опасно и трябва да спреш!

Смехът му отекна в глухата стая.

–Смея се в лицето на опасността!

Глупавото изражение на лицето му и още по-глупавата стойка, докато изричаше нескопосаната реплика, ме вбесиха.

–Осъзнай…

–А това? – той посочи чакала. – Това не ме ли прави герой?

–Ни най-малко! Тъкмо обратното – прави те глупак!

Свирепият поглед, който ми хвърли, ме накара да направя крачка назад.

–Глупак ли?! – повтори той ледено. – Чакай да видиш какво ще стане като ги избия всички! До крак! Ще ги натрупам пред вратата ти, за да им се полюбуваш!

Той вирна брадичка и се приближи до чакала, след което прокара мазолестата си ръка по мъртвата му козина. Видях в това движение някакъв признак на извратена любов; някаква висша форма на поквареност, изразяваща се в това да имаш власт над нечие чуждо съществуване. Ти да решаваш кой ще живее и кой не. Ти да дърпаш конците. Да владееш.

Да бъдеш бог.

Направих още една крачка назад и опрях в стената. Какво се бе случило? Жоро, който познавах от дете, бе нахален и не особено интелигентен. Но не бе опасен. А този… този Жоро, който стоеше пред мен, бе различен. Нагъл и застрашителен. Какво се бе променило? Какво го бе озлобило толкова? Или пък винаги е бил такъв, просто в онзи момент показваше истинската си същност?

–Жоро… – подех с пресъхнало гърло. – Осъзнай се. Трябва да се осъзнаеш, иначе ще ни докараш до гибел.

Нова порция смях бе запратена в лицето ми.

–Единствените, обречени на гибел, са тези твари! И те ще измрат! До крак! – той приглади косата си и въздъхна. – А сега, ако нямаш друго за казване…

–Жоро! – чу се вик и в стаята влетя Йоан, местният гробар. Докато си поемаше въздух, за да изстреля следващите думи, намери време да прехвърли поглед от него към мен и обратно. – Бързо! Трябва да видите това…

Последвахме го до гробището, където изумлението взе превес над здравия разум. На дестина крачки от входната порта снегът бе стопен. Не изринат, а стопен. Над цялото гробище бе светло, като че беше огрято от слънце. Върху гробовете и около паметните плочи имаше пресни цветя, сякаш току-що поникнали и разцъфнали. Истински ужас настъпи в съзнанието ми обаче, когато видях останките. Човешки останки, разхвърляни сред цветята и по пътеките между гробовете – откъснат човешки глезен с обувката на него, бедрени кости, черепи.

–Попаднах на тази зловеща картина тази сутрин – с разтреперен глас започна Йоан. – Първо видях дупките под гробниците – той посочи черния отвор в земята, точно под камъка. – На места има цели тунели от гроб до гроб… А вижте онзи паметник там – направо е подкопан из основи, я, как се е килнал… И после… – той избърса потта, избила по челото му. – После видях останките. Изровени и оглозгани… – успя да възпре порив на стомаха си. – Как е възможно?! Как?! И то посред зима… Как така няма сняг в гробището, как така се е стопил…?!

Гледахме, загубили ума и дума. Нямаше логично обяснение на случилото се, а ужасът вцепеняваше съзнанието ми.

–Трябва да спреш…. – обърнах се към Жоро. – Това е само началото…

–Съобщил ли си на близките на оглозганите? – обърна се той към Йоан, без да ми обръща внимание. – Казал ли си на някого за това?

–Не… – поде той. – Как се съобщава подобно нещо?! Ще изпаднат в паника!

–Не, – отвърна Жоро. – Ще се озлобят срещу натрапниците – той ме погледна. – Ще разберат, че съм прав. И когато приключа с тези твари, ще бъда техният спасител – той задържа погледа си върху мен. – Ще бъда техният герой.

Не успях да сдържа издайническа сълза, която бавно се спусна по бузата ми. Какво представляваше този човек? Едно огромно, ходещо его. Колкото ужас се бе събрал от гледката на изровените мъртъвци, толкова гняв зае мястото му в онзи момент.

–Не можеш да си играеш със сърцата на хората и да моделираш чувствата им така, както ти е угодно на теб! – викнах, а думите ми отекнаха сред паметните плочи и дърветата в горичката след тях. – Това няма да остане безнаказано!

–Само гледай! – озъби се той и бих се заклела, че в онзи момент видях нещо различно във физиономията му.

Видях нещо зло.

<> 

Отворих очи. Отново го чувах. Плачът отново изпълваше стаята ми. Станах и се приближих до прозореца. Същото създание. Бе седнало на улицата, а снегът се сипеше край него. Докоснах стъклото и ледена тръпка мина през ръката ми. Гледайки го, си давах сметка, че е просто диво животно. Но воят му бе толкова тъжен и самотен, че за мен то се бе превърнало в приказно създание, излязло от далечните истории на някоя книга. Прииска ми се да се приближа до него и да го погаля. Изведнъж се чу остър вик и пукот на пушка. Чакалът подуши около себе си и хукна нанякъде, оставяйки следи в снега.

Жоро, верен на себе си, пак се мъчеше да бъде герой. Но плячката избяга.

Облякох се по най-бързия начин, втурнах се в кухнята, събрах толкова храна, колкото можех да нося, след което се измъкнах навън и тръгнах по следите. За съжаление, вече бяха почти заличени от новия сняг, но все още можеше да се различи откъде е минало животното. Не се виждаше кръв и това ме успокояваше. Внезапно чух припряно хлопване на пътна врата. Гняв и предпазливост започнаха да си отстъпват място. Не се отказваше, проклетникът. Слава го очакваше…

Завих по първата уличка. Едва-едва успявах да следвам малките стъпчици. Бързах, колкото можех, но беше трудно да газиш в преспите. За миг ми се стори, че нещо се скри зад следващия ъгъл. Затичах се и едва не разпилях храната, която бях увила в шала си. След още две улички го видях. Бе застанал в началото на гората. Острата муцунка душеше във въздуха, позата издаваше готовност да побегне или да се бие – каквото се наложи. Кристалчета блестяха по козината му и на светлината на уличната лампа очите му изглеждаха черни. Приближавах се бавно, като не откъсвах очи от него и се молех Жоро да не се появи. Знаех, че идва и много трудно бих го удържала, за да спася живота на чакала. Но щях да впрегна всички сили, за да го направя. Исках малко време с това животно – да постоя край него, да го погаля. Само да се приближа още и… То повдигна муцунка към мен и тя се изкриви в гримаса – надипленото носле изглеждаше така, сякаш ще кихне. След това се озъби – чувстваше се застрашено. Бе готово да се защитава. На фона на падащия сняг го видях невероятно красиво. Имаше нещо в него, което ме караше да му съчувствам и в същото време да му се възхищавам. Не бе голямо като вълк, но бе готово да действа като такъв. Спрях и понечих да извадя малко от храната, когато наблизо се чу нов пукот и жален вой – някъде на съседните улички. Чакалът погледна натам, на свой ред изплака, направи няколко крачки назад, обърна се и хукна към вътрешността на гората. Последвах го без да се замисля.

Бялата покривка отразяваше лунната светлина, така че можех да се ориентирам накъде да вървя. Изведнъж той отново се появи пред мен. Чувах ръмженето и виждах зъбите му. Бавно развързах шала и го оставих на земята, след което се дръпнах назад. Все така ръмжейки, чакалът предпазливо се приближи. Подуши храната и я опита. След което изхлипа и сърцето ми подскочи. Иззад едно от дърветата се показаха три малки силуета. Те пъргаво се приближиха и лакомо се нахвърлиха на гощавката. Търпеливо ги наблюдавах. След малко се появи втори чакал, който куцаше и оставяше тъмни следи след себе си. Изморено се просна на земята и проплака. Другият чакал отиде до него и започна да ближе раната му. Трогнах се от тази проява на загриженост. Търсили са прехрана не само за себе си, но и за малките. Нов пукот ме стресна и извади от мислите ми. С ужас видях как едно от малките се прекатури на земята неподвижно. Чух как собственият ми вик се сля с воя на двата чакала, които се спуснаха към мъртвата си рожба. Извърнах се и видях Жоро да презарежда пушката си.

–Спри! – извиках, заставайки на пътя му.

–Момичетата не трябва да бродят по нощите в гората – отвърна спокойно той. – Не знаеш ли? Опасно е. Може да се натъкнат на диви зверове. Имаш късмет, че аз съм тук. А сега се дръпни, ще ги избия всичките!

–Не! Няма да ти позволя! Нищо не са ти направили!

–Дръпни се! – леденият му глас отекна в гората. – Ще ми бъдеш благодарна след това! Толкова благодарна, че… Дръпни се, казах!

–Не! Ще трябва първо да застреляш мен!

–Какво?!

–Стреляй, ако ти стиска! Стреляй, де!

–Дръпни се! Дръпни се или наистина ще стрелям! – извика той.

Съдейки по настървеността му, можеше и да го направи. Не знам. Никога няма да разбера докъде може да стигне човешката алчност и злоба. Жестокостта е качество на хората.

Докато той продължаваше да държи пръст на спусъка и да ме заплашва, за да се отдръпна, усетих как от двете ми страни застават чакалите. Майка и баща, видели смъртта на рожбата си, трябваше да защитят други две. Чувах ръмженето им. Усещах силата им. Излязоха пред мен. Искаха да ме предпазят.

Мен – човека.

Бяха видели какво причинява оръжието. Видът вече нямаше значение.

Жоро се колебаеше – ако стреляше по единия, нямаше да има време да презареди, преди другият чакал да се хвърли върху него.

–Направи нещо! – извика той.

–Не трябва да бродиш по нощите в гората – отвърнах спокойно. – Не знаеш ли? Опасно е. Може да се натъкнеш на грешните зверове. Не знаеше ли, че чакалите са предвестници на смъртта? Ако не беше толкова тесногръд и беше проучил поне малко плячката си, щеше да научиш, че не можеш да спечелиш такава битка. Не можеш да излезеш жив от схватка със смъртта.

Наведох се и взех на ръце двете малки. Чу се тътен, идващ сякаш от самата земя. Появи се вятър, който взе да разбутва снежинките, сякаш си проправяше път през обезумяла тълпа. Наоколо взе да се извива снежна вихрушка. Понесе се покрай  нас в някакъв див, зловещ танц. Чакалите завиха и тя обхвана Жоро. Той се опита да стреля, но изпусна пушката си. Дърветата започнаха да се огъват, вече почти нищо не можеше да се види. Олюлявах се на мощните тласъци на вятъра и чувах вой, докато накрая не изгубих съзнание.

<> 

Усещах грапав език по лицето си, когато се събудих. Бе светла, заскрежена сутрин и две тъмнозелени очи гледаха в моите. Поизправих се и се огледах. Все още бях в гората. От Жоро бе останала само пушката, забита в една пряспа. Едно от чакалчетата мъкнеше шала ми към мен. Засмях се. Другото стоеше до краката ми и махаше с опашка. Малко встрани, на хълма, стояха големите чакали и ме наблюдаваха. Бяха красиви. Миг тишина и те завиха. Малките се втурнаха към тях и се присъединиха към воя – последен стон в студената белота.

След това се изгубиха от погледа ми.