Роса и мухъл

Възрастната жена бавно дотътри дървено столче до входа на блока, но не излезе навън, а го постави от вътрешната страна. Седна и се загледа в жените и мъжете, забързали по тротоара. Толкова бяха вглъбени в себе си, че повечето от тях дори не вдигаха поглед. Със сигурност не знаеха за табелите по етажите на сградите – адвокатска кантора или туристическа агенция – надписите следяха безмълвно трафика от коли и хора. И старицата мълчеше. Бе застинала в своя унес и само погледът ѝ блуждаеше сред тълпата. Чакаше. Снежнобялата ѝ коса бе прилежно сресана и подредена зад ухо, ръцете – отпуснати в скута, а очите… о, тези очи! Oчи с цвят на сиво-син кристал, сякаш впримчили всичката тъга на света, поглъщаха картината, която се движеше пред нея!

Хората бързаха ли, бързаха, сякаш бяха стрелки на часовник, които никога не се догонват. Старицата плъзна поглед по сградите наоколо. Старинни постройки с прекрасна архитектура, от които лъхаше някак студен уют – бегъл спомен за младостта ѝ. Под жилищата имаше магазини, пред които продавачите нервно пушеха. Ленива котка се търкаляше по тротоара и хората я заобикаляха, за да не я настъпят. Вероятно някога козината ѝ е била бяла, но сега беше мръсносива. Една от продавачките ѝ остави нещо за ядене и тя лакомо му се нахвърли.

Откъсната от целия този поток, спряла покрай тази навалица от животи, умората в старицата надделяваше. Тежък камък натискаше гърдите ѝ. Хората гонеха часове и те гонеха тях и в този омагьосан кръг нямаше време за усмивки. Нямаше време за разговори. Нямаше време дори за тъга.

Нещо привлече вниманието ѝ – млада жена вървеше към нея. Тя премигна няколко пъти. Не се лъжеше – жената вървеше право към нея и трафикът наоколо просто се размиваше. Тя спря пред старицата. Дългата ѝ, русо-бяла коса свободно падаше около раменете, а очите – подобно на два содалитни камъка – изпъкваха на светлата ѝ, гладка кожа. Тъмносинята рокля, която носеше, подчертаваше остротата в погледа ѝ, а в ръце държеше черна роза. Старицата я гледаше уплашено, устните ѝ леко трепереха.

– Не бой се – усмихна се жената. – Не бой се, бабо. Аз съм, не ме ли позна?

– Коя, чедо? – потрепера гласът на старицата.

– Радост.

Старицата поклати глава, напрягайки мислите си.

– Твоята внучка – още по-топло се усмихна жената.

– Внучка… – старицата ѝ върна жалостива, неразбираща усмивка. – Ах!

– Кажи ми, бабо – седна жената на земята до нея и облегна глава на скута ѝ, – колко време мина откак дядо си отиде?

– Три години…

Старицата зарида тихо. Болката се откъсна от гърдите ѝ, подобно на гълъбова въздишка.

– Поплачи си, бабо – продължи спокойно жената. – Поплачи си, аз ще ти посвиря.

Жената остави розата в скута на старицата и извади двоянка от колана си. Все така, седейки на пода, тя подхвана нежна, печална мелодия, чието ехо изпълваше входа на блока. Тя понесе старицата отвъд улицата и всички хора, препускащи през нея. Поведе я отвъд сградите и колите, отвъд цялата бездушност на града. Полетя с нея над горите, където планинският въздух и слънцето докоснаха сърцето ѝ, а облаците го поеха в обятията си. Жената се изправи и, все така свирейки, бавно си тръгна в тълпата. Старицата, леко се свлече на земята, стискайки розата, по чиито листенца беше избила роса.

Замириса на мухъл.

А трафикът продължи своя бяг.

<> 

Още щом отвори вратата и влезе в заведението, няколко погледа се приковаха в нея. Тя не им обърна внимание и със спокойна, отмерена стъпка се приближи до мъжа на бара и седна до него. Остави чантичката и черната роза, която държеше, до себе си.

– Какво да бъде? – усмихна ѝ се барманът.

– Вино – отвърна тя. – Червено.

Гласът ѝ привлече вниманието на мъжа. Той огледа дългата, светлоруса коса, стигаща до кръста, и черната рокля, подчертаваща фигурата ѝ. Тя стоеше, без да се обръща. Профилът ѝ му напомни някого.

– Познаваме ли се? – подхвана той.

– Едва ли – тя отпи глътка от току-що налятото вино и го погледна. За миг очите ѝ му се сториха като две тъмносини бездни, в които пропадна.

Той тръсна глава и си поръча поредното уиски.

– Изглеждаш отчаян – каза тя.

Мъжът преполови чашата си.

– Загубих я – въздъхна той. – Годеницата ми.

Жената кимна.

– Какъв глупак съм, Господи – скри той лице в шепите си. – Какъв глупак, само…

Тя погледна към отражението в огледалото зад бара и отпи нова глътко вино.

– Но къде са ми обноските – каза след малко мъжът и ѝ подаде ръка. –

Веселин.

– Надежда – от допира ѝ тръпки пропълзяха по кожата му.

– Надежда? – повтори тъжно той. – Като нея…

Тя го гледаше изпитателно.

– Какво се случи с годеницата ти?

– Нищо – изсумтя той, вдигайки чашата. – Изневерих ѝ – изля съдържанието в гърлото си и поръча ново питие. – Тя беше толкова красива, невероятно красива, а аз… – той огледа жената и спря погледа си на лицето ѝ. – Как можех да ѝ устоя?

 Тя отново кимна.

– Разбираш ли – продължи той, – просто една глупава, незначителна грешка, подхлъзване! – той тропна по бара. – И после – бум! Вече я няма! Няма я! Събрала си багажа и се изнесла! Ей така! – щракна с пръсти. – Не разбирам…

Тя отметна с ръка кучур от косата си и въздъхна, затворила очи. Заслуша се в музиката и попита бармана за името на песента.

– Харесвахме една и съща музика – потърси отново съчувствие Веселин. – Имахме толкова общи неща! Ами любовта?! Когато човек обича, не прощава ли?!

– Какво е любовта? – стрелна го с поглед жената. – Знаеш ли?

– Знам! – блъсна се в гърдите той. – Разбира се, че знам! Още едно уиски, моля!

– Аз не знам – отвърна тя и мъжът я изгледа.

– Не… не знаеш? – учуди се той. – Толкова си красива, а не знаеш?

Тя поклати глава и се усмихна неопределено.

– Ще ми покажеш ли?

Мъжът прехапа устни и довърши питието си, след което се наведе към нея, почти допирайки устните ѝ.

– Ще ти покажа – каза. – Ела!

Тя се изправи и вдигна чашата си – бяха останали няколко глътки вино. Изля ги ритуално на пода и бавно тръгна след мъжа.

Апартаментът му беше просторен. Бе пропит с агонията на разрушеното щастие и между стените витаеше тиха празнота, въпреки изкусно подбраните мебели. Той я прегърна и поведе към спалнята, но с всяка целувка пукнатините по сърцето му растяха.

Веселин лежеше до нея и притискаше с длан гърдите си. Болка ги сковаваше, а очите му се пълнеха със сълзи. Непознатата се изправи и погледна розата, която беше оставила на нощното шкафче – роса бе започнала да избива по листенцата.

– Нека ти посвиря – каза тя и извади двоянката от чантичката си.

– Какво е това? – попита той.

– Инструмент, предаван от поколение на поколение в семейството ми.

Тя поде мелодията и болката му се засили. Сълзите си пробиха път и запълзяха по страните му, не успя да ги възпре. Луната надничаше през прозореца, докато тя го пренасяше в друг свят. Колкото повече го галеше мелодията, толкова повече го болеше.

Толкова повече го успокояваше.

Замириса на мухъл.

<> 

– Ти ме обичаш? – прошепна Елена.

– Обичам те и знам, че никога няма да обичам никой човек така, както тебе, защото никога вече няма да бъда такъв, какъвто съм сега, в този миг, който отлита, докато аз говоря за него, и който не мога да задържа, дори ако бих дал живота си…

Людмил държеше в шепи ръцете на Елена и я гледаше в очите, докато прожекторите галеха лицата им. Усещаше, че трепери. Очите ѝ, големи и блестящи, го изпиваха.

– Сега най-сетне го знаеш! – продължи да шепне тя. – Сега най-после го почувства… щастието без име, тъгата, мечтата и двойното лице! Това е небесна дъга, Рудолф, и човек може да върви по нея, но, ако се усъмни, ще се сгромоляса! Повярва ли най-сетне в това?

– Да – промълви той и отпусна ръцете си. Бавно заобиколи Елена и се обърна към притихналата зала. – Вярвам и преди миг също вярвах, а вече не вярвам напълно… – той замълча за кратко, а светлината бавно започна да се топи и тъмни нюанси се прокрадваха около тях. – Чудото прелетя покрай мене, докосна ме, но не ме промени. Аз все още имам същото име и зная, че ще го влача със себе си навярно до края на дните си! – той затърси погледите по предните редове. – Аз не съм феникс, прераждането не е за мен, опитах се да хвърча, но сега залитам и отново падам на земята като някоя ослепена, тромава кокошка между бодливите телове.

– Не се натъжавай – каза Елена.

– Не мога да вървя по небесните дъги, Изабел – отвърна ѝ той. – А колко бих искал!  Кой може да върви по тях?

Елена се приближи и го прегърна през кръста, опирайки лице на рамото му.

– Никой.

– Никой? И ти ли не можеш?

– Никой – повтори тя. – Достатъчно е, ако човек копнее.

– Изабел – каза Людмил, като се обърна и я притисна в обятията си, – Мисля, че най-сетне почувствах какво е любовта! Да, вярно е! Не ме е грижа колко ще продължава това и дали ще мога да го задържа или не, дали ще мога да го изразя или не…

– Разбирам – прекъсна го Елена.

– Разбираш ли?

– Бях загрижена за тебе, Рудолф! – отвърна тя. – Но вече не съм. Сбогом!

Тя се опита да побегне, но той я държеше здраво.

– Защо искаш да си идеш? Нима казах нещо невярно?

Тя поклати глава и се опита да се освободи от ръцете му.

– Огънят без дим и пепел. Не го разваляй! Сбогом, Рудолф!

Но той продължаваше да я държи здраво.

– Оставаме заедно – каза ѝ.

Тя отпусна глава на рамото му. Светлината се стопи и те потънаха в тъмнината на сцената и аплодисментите на публиката.

– Влез – каза Елена, докато сваляше грима си.

Вратата на гримьорната се отвори и мъжът влезе.

– Людо! – усмихна се тя в огледалото и сърцето ѝ лудо заби.

– Беше страхотна Изабел тази вечер! – каза той. – Мисля, че Ремарк би бил горд!

– И ти страхотен Лудвиг! – очите ѝ блестяха.

– Дойдох да се сбогуваме – той скръсти ръце и се облегна на тоалетката. Тя го погледна шокирана. – Заминавам!

Елена преглътна шумно.

– Къде?

– Австрия.

Тя поклати неразбиращо глава.

– Влюбих се! – засмя се той. – Като хлапак се влюбих и отивам да я гоня…

Буца заседна в гърлото ѝ и Елена сведе поглед.

– Влюбил си се… – повтори сякаш на себе си. – Обичаш друга…

– Прекрасна е! – продължи Людмил. – Чувствам се като ученик!

– Заминаваш… – прошепна Елена.

– Знам – каза той, забелязал посърналото ѝ лице. – И вие много ще ми липсвате! Театърът означава много за мен! Но може и да се върна скоро! – Елена го погледна. – С Анна! – той се засмя. – Току-виж я убедя да дойдем да живеем в България!

Тя отново сведе поглед.

– Кога тръгваш?

– Утре.

Елена се изправи и застана пред него.

– Има ли вероятност да останеш? – попита тя, слагайки ръка на гърдите му.

– Да остана? – той сложи ръка върху нейната. – Защо?

– Защото те обичам – каза тя, гледайки очите му. – Тук няма прожектори и сценарии. Тук съм само аз и ти казвам, че те обичам – като Рудолф, Ралф и Лудвиг, като Людмил – тя сложи другата му ръка на гърдите си и той усети колко бясно препуска сърцето ѝ. – Тук не играя, не е нужно любовта винаги да е трагична…

– Не… – той отпусна ръце и се отдръпна. – Не мога. На сцената аз само играя – той я погледна. – Съжалявам.

Елена се загърна в жилетката си и избегна погледа му. Людмил погали страната ѝ и излезе. Изведнъж гримьорната ѝ се стори малка, задушаваща и, заридавайки, тя се свлече на стола пред огледалото. На вратата се почука тихо.Махни се! – извика Елена и скри лице в дланите си.

– Шшш – някой погали косата ѝ и тя подскочи.

Висока, руса жена стоеше до нея и тъмносините ѝ очи я гледаха в огледалото. Елена се изправи рязко.

– Какво правите?! Не съм Ви пуснала!

– Да… – жената ѝ подаде черна роза, на чието стъбло имаше вързана бяла панделка. – Съжалявам. Исках да те поздравя за представлението.

 Поомекнала, Елена взе розата, но се убоде на един от бодлите. Избиха ситни капчици кръв, които изцапаха панделката. Жената избърса мокрите ѝ страни и я целуна. След това извади двоянката и засвири, а Елена седна обратно, заслушана в мелодията. Скоро отпусна глава на тоалетката, а животът бавно започна да я напуска. По потрепващите листенца на розата изби роса и сладкият ѝ аромат беше заменен от миризма на мухъл.

<> 

Анатоли владееше публиката. Усмихваше се и говореше закачливо, седнал на високия стол в средата на сцената. Гласът му не трепваше – увереност и духовитост излизаха от микрофона в ръката му. Изтръгваше силен, искрен смях от хората, препълнили залата. Търсеше погледите им някъде зад прожекторите и им разказваше историите си, а те ги попиваха със задоволство.

Той се изправи и разходи по сцената след поредната шега, а нов бурен смях се понесе сред аплодисменти. Докато чакаше да утихнат, той се загледа в първия ред – красива руса жена го наблюдаваше с големите си тъмносини очи. Нещо в усмивката ѝ сви сърцето му, извика някакъв далечен, ням спомен. Той тръсна глава и продължи да говори.

След представлението, когато раздаваше автографи във фоайето, същата жена търпеливо изчака вълната от радостни и удовлетворени хора да се разотиде. Приближи се до него и се усмихна. Той ѝ върна усмивката.

– Хареса ли Ви? – попита я.

– Хареса ми! – отвърна тя. – Благодаря, че ме разсмя! – тя му подаде голяма черна роза. Докато я поемаше, Анатоли не можеше да откъсне поглед от очите ѝ – така дълбоки и прозниващи – пробождаха сърцето му.

По-късно, докато пушеше сам на балкона в дома си, той мислеше за тях. Мислеше за русокосата жена, която му подари роза. Той я вдигна и помириса – сладкият аромат го накара да настръхне. Чувстваше умора.

Отнякъде долетя тиха мелодия. Тя го погали и той затвори очи, заслушан в нежните звуци. Цигарата догаряше в препълнения пепелник.

Анатоли бавно изпусна розата и капчици роса намокриха пода.

Замириса на мухъл.

<> 

Малкото момиче застана до оградата и пръстчетата му се впиха в мрежата. То наблюдаваше жената от другата страна с големите си, бистри като планински поточета очи. Гледаше дългата ѝ руса коса, която падаше покрай раменете и стигаше до пояса. Гледаше красивата ѝ, бяла кожа, червените устни. Гледаше очите ѝ и си мислеше как все едно ги е рисувало то и, ако някога имаше майка, тя щеше да има точно такива, тъмносини очи. Момичето се вкопчи по-силно в мрежата и устните му докоснаха студената тел.

Жената се усмихна топло и се наведе напред, докосвайки върховете на пръстчетата на детето.

– Страхуваш ли се? – попита тя.

Момичето поклати глава и притисна телцето си в мрежата.

– Натъжава ли те това място? – продължи тя.

Детето кимна.

– Ще дойдеш ли с мен?

То притаи дъх и се усмихна.

Жената извади малка, току-що напъпила черна роза и я подаде на момичето.

То я издърпа през дупката на мрежата и я целуна, а капчици роса избиха по устните му. Обърна се назад, за да провери дали някоя от леличките не е забелязала, че го няма при другите деца, и се провря през малка пролука, където мрежата беше скъсана.

Жената подаде двоянката на детето и му показа как да свири. Наблюдаваше жестовете му и очите, които потъмняваха. Тя бавно започна да се топи, подобно на свещ. Момичето поде мелодията и тръгна по прашния, пуст път.

Тръгна към онези, чиито сърца го зовяха в своята самотност.

One thought on “Роса и мухъл

Add yours

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: