Чуй

Нека ти почета. Извинявай, гласът ми трепери – трудно го владея, когато ноември е толкова красив. Кехлибарената есен ме задавя в своите нюанси.

Нека ти почета. Историята не е дълга, но ще я взимаме на почивки. Пресекулки меланхолия ще разлива всяка глътка от чая, който ще ти поднеса. Знам, ще пиеш бавно, за да усещаш добре вкуса му.

Нека ти почета. Ще слушаш шумоленето на листата под краката си, докато те водя натам.

Ще ме последваш ли?

Сърцето ми е малко – едва помествам историите си в нишите му. Но за теб  ще освободя един леко мрачен ъгъл. Слушаш ли ме? Не заспивай…

Ноември безпощадно разлива болка в гърдите ми. Пари и горчи, сякаш отнема дъха ми, после ми го връща обратно. Топло е, денят ме лъже. Лъже ме, подкупва ме с листа с цвят на злато и кафе с мляко. Лъже ме, подарява ми спомени за ароматни свещи и печена тиква. И уют.

Спри дотук. Повече не ме следвай. Вечерта носи мъгла и натежали въглени. Страшно е и тъжно, като че ли безплътността ме прегръща и забравям себе си. Недей, остани. Ще ми е жал, ако се изгубиш – необятен и тих е ноември в душата ми. Стой тук и слушай.

Слушай как вали. Дъждът ще попие в очите ми и ще разказва вместо мен. Чуваш ли го? Барабани зад посинели хребети и носи тиха тъга.

Отпуснал си ръката си. Измори ли се? Усещам я студена.

Може би не трябваше да ме следваш изобщо.