Отказвам да се откажа

Не помня колко точно време мина. Календарът ясно ми крещи от стената, но аз не усещам времето. Станало е като бримка, която се влачи подире ми. Прашинките дружно се скупчват по клавиатурата и застиват там в някакъв отнесен, тъжен сън.

Не помня какво точно се случи. Помня само, че тичах. Толкова дълго тичах, че накрая нямах сили дори да си поема въздух. Накъде тичах ли? Не помня… Но се губех. Като в лабиринт се губех, чувах гласа ти от всички страни, но той бе само празно ехо. Водеше ме в грешната посока. Зад всяка стена се сривах отново. И отново. И отново… Връщах се назад. Връщах се напред. Наляво. Надясно. Свивах се в студения ъгъл, после имаше само тъмнина. Гласът ти си отиваше. С него си отиваше денят.

Имах нужда от думи. Къде беше ти? Защо ме остави сама? Знаеш ли колко време тичах, за да те достигна? Аз не знам… не помня. Помня само тишина.

Страх ли те е?

Разкажи ми.

Уморена ли си?

Разкажи ми.

Заличих праха за теб. Ще залича страха за теб.

Нека бъде светлина – аз ще съм до теб. Нека бъде мрак – аз ще съм до теб! Когато всички други ги няма – аз ще бъда там, до теб. Ще държа ръката ти и ще бърша сълзите ти. Ще реша косата ти и ще целувам очите ти. Ще насочвам думите ти, защото те ще следват нашите мисли. Те ще следват мен, а аз ще следвам теб.

Разкажи ми.

Колко много си плакала? Колко си се смяла? Колко чужд плач изтърпя? Колко чужд смях? И колко още има да търпиш? Колко още трябва да търпиш?

Разкажи ми.

Колко самотна се чувстваш? Колко смачкана в тълпата?

Пред мен не е нужно да мълчиш. Искам да говориш, а аз ще те слушам. Дръж се здраво за мен и аз винаги ще бъда там.

 Аз няма да те изоставя.

Когато целият свят се срути, аз ще бъда твоят покрив. Ще те вдигам от прахта. Ще изтупвам дрехите ти и ще те изправям на крака.

Ще те скрия в себе си, за да те съхраня.

<>

Росица отвори очи. Чувстваше се леко замаяна.

– Къде съм?

– Къде си…си…си… – ехото леко се разнесе сред дърветата.

Намираше се в някаква гора и, съдейки по залеза, денят си отиваше. Как бе попаднала тук? Колко време е била в безсъзнание? Бе вързана. Опита да се освободи, но заради рeзките движения кората на дървото се впи в гърба ѝ. Огледа се и видя химикал, прилежно поставен върху купчинка бели листове, недалеч от себе си.

Бели листове.

Нещо мътно, някъде из дебрите на съзнанието ѝ започна да драпа към повърхността в опит да излезе наяве. Наоколо не се виждаше никого и все пак някой я бе довел тук, бе я завързал и бе оставил до нея бели листове. Те се открояваха, блестейки върху мекия килим от стари листа, окапали от дърветата.

– Трябва да пишеш… еш… еш! – дочу пак ехо.

– Кой е тук? – извика Росица. – Покажи се!

–Трябва да пишеш, за да живея… ея… ея…

Все още не се виждаше никого наоколо, но тя усети парфюм – безумно познат сладък аромат, който я накара да напрегне още повече съзнанието си. Откъде идваше? Долавяше ванилия, но и още нещо. Какво ли бе то? Цвете? Плод? А може би и двете… Жасмин? Не, не беше жасмин… Тя затвори очи и вдиша дълбоко. Гардения! Това беше гардения, със сигурност. Имаше обаче и нещо плодово. Росица отвори очи. Круша. Последната нотка, която усещаше, бе круша. Ванилия, гардения и круша. Сега си спомни – това бе любимият ѝ парфюм. Нейният парфюм. Тя почти видя шишенцето му някъде пред себе си и черната дантела, с която бе украсено. Чакай… това не бе шишенцето. Към нея се приближаваше жена. Черната дантелена рокля обгръщаше тялото ѝ, а нощносини къдрици свободно падаха върху нея.

– Коя си ти?! – попита Росица.

– А коя си ти?

Непознатата се наведе пред лицето на Росица и тя видя бездната в маслиновите ѝ очи и разрухата в бледата, почти прозрачна кожа.

– Какво си ти? – прошепна Росица. –  Привидение? Магьосница?

Жената се засмя и в този смях прозвуча нещо така познато, сякаш излизаше от собственото гърло на Росица.

– Завързала си ме – продължи тя. – А аз… аз трябва да бягам… Пусни ме, от мен няма какво да вземеш. Всичко си отиде, свърши… Вече нищо не може да се промени, вече нищо няма значение…

– Всичко има значение! – прекъсна я жената и Росица видя насълзените ѝ очи. – Отказвам! Чуваш ли?

Тя постави празен бял лист и химикал пред нея.

– Отказвам да се откажа!

– Не разбирам… Какво искаш от мен?

– Думи.

– Какви думи?

– Нашите думи.

– Грешиш… аз трябва да бягам. Не мога да понасям повече тази реалност…

– Бягам, но в грешната посока.

– Не мога… Вече не…

– Мога. Именно сега.

Росица оброни глава и сълзите започнаха да оставят мокри следи по прашното ѝ лице. Жената я развърза и щом въжето се свлече в краката ѝ, Росица скочи и понечи да побегне отново, изритвайки бялата купчина.

– Нима ще ме оставиш да загина?! – чу зад себе си.

Спря и се вгледа в мръсните си дрехи. Толкова дълго бе тичала, че бе забравила откъде и през какво бе минала. Но дрехите ѝ бяха мръсни, обувките – кални. Обърна се и видя жената зад себе си. Тя стоеше до разпилените листове, като стискаше няколко в ръцете си.

– Не ме оставяй! – проплака тя. – Не се отказвай от мен!

– Коя си ти?

Росица тръгна бавно назад към нея като гледаше ту белите листове, ту черната рокля. Гората. Есенните листа по земята.

Нейният парфюм…

Чак сега се вгледа в чертите на лицето ѝ и те ѝ се сториха наистина познати, сякаш цял живот ги е гледала.  А може би те са я гледали.

От отражението на огледало

Чак сега забеляза татуировката на ръката ѝ, леко подаваща се зад дантелата – мак и лястовица, преплетени в едно.

– Ако не пишеш, аз ще загина. – С треперещи ръце тя подаде листовете на Росица. – Чисто бели, както ги обичаш. Не се отказвай, защото сега повече от всякога имам нужда от теб. Както и ти от мен. Спри да бягаш. И ми разкажи.

Росица пое листовете и седна в тревата, а тишината наоколо нежно я обгърна в прегръдка.

– Откажи…

– Да се откажа.

2 thoughts on “Отказвам да се откажа

Add yours

  1. Приказно! Шантаво! Не бях чел от оттдавна . Този кратък разказ ме изкара от времето и пространството. Загубих представа къде съм. Бях в гората… Трябва да чета по-често ^^

    Харесвам

Оставяне на отзив за Таня Димитрова Отказ

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: