На дъх разстояние

Миризма на прах и мухъл изпълваше помещението. Силно усещане за гибел витаеше между олющените стени. Студ пълзеше под босите ѝ нозе, докато тъмнината навън жадно попиваше времето. Тя изтича навън – листата на дърветата трепераха като милиони черни пеперуди. Някъде между тях, силует дърпаше завесата от мрак и безнадеждност.

Светлозара отвори очи. Човекът, седящ срещу нея, кимна. Тя огледа небрежната коса, очилата с плътна черна рамка и липсващото копче на ризата му. Огледа и кабинета, в който се намираха.

– Къде съм? – промълви.

– Г-це Маринова, – започна мъжът – казвам се Мартин Георгиев.

– Не те питам как се казваш! – прекъсна го тя и леко се надигна. – Успях ли? Къде съм?

– Намираме се в кабинета на доктор Атанасов. – Той се намести на креслото. – От полицията съм. Помолихме го да Ви зададем няколко въпроса преди сеанса.

– Сеанса?! – тя погледна ръцете и опипа лицето си. – Значи, все пак съм успяла! Успях ли?!

Мартин я гледаше изпитателно.

– Какво е последното нещо, което си спомняте?

– Нямам време за глупости! – извика тя. – Трябва да ми помогнеш!

Мартин изпука пръстите си.

–  За какво Ви трябва помощ?

– Тя идва! – Светлозара сниши глас. – Близо е, усещам лепкавия ѝ дъх по врата си…

– Коя е ,,тя“? – повдигна вежда той.

– Нямам време!

Жената скочи и закри ушите си, но детективът я върна на мястото ѝ.

– Имате достатъчно време – каза той. – Не отговорихте на въпроса ми.

Светлозара се сви на дивана и го изгледа враждебно.

– Защо не ми разкажете за убийствата? – Той извади папка със снимки и я постави пред нея. Извади ги една по една и ги нареди в редичка. Тя се втренчи в окървавените тела и се сви още повече.

– Просто ми кажете какво се случи – рече след малко той.

Жената хвана лактите си и вдигна поглед към детектива.

– Нямам вина… – почти проплака. – Трябваше да се спася…

– От какво?

– От нея… – Светлозара отново сниши гласа си. – Тя усеща страха, усеща болката, храни се с тях…

– Коя е ,,тя“, г-це Маринова?

– Не знам името ѝ…

– А тази… – Детективът въздъхна. – Тази жена, как изглежда? Можете ли да я опишете?

– Тя… не… – Светлозара се закашля и грабна чашата с вода.

Когато потуши огъня в гърлото си и я остави обратно на масата, вдигна една от снимките. Детективът проследи треперещите ѝ ръце и си записа нещо.

– Значи, – поде той – искате да ми кажете, че убийствата са извършени от жена, която няма нито образ, нито име…

– О, не – отвърна Светлозара и остави снимката обратно при погубените животи. – Аз бях. Убих всяко едно от тези момичета.

– Защо? – попита детективът с леден глас.

– За да я примамя в тях… – Светлозара зарови пръсти в косата си. – За да може да остане в тях, а аз да остана тук…

– Не разбирам?

– Тя иска да заеме моето място, а мен да заключи там…

Мартин отново си записа нещо.

– Къде е това ,,там“? – попита той.

– Не знам… – проплака Светлозара. – Не знам къде е, знам само, че е студено и пълно с разруха… Ужасно място, хем от този свят, хем не от него…

Мартин продължаваше да си записва.

– Колко пъти сте били на това място?

Жената плъзна върховете на пръстите си по снимките. Детективът проследи движението ѝ.

– Всеки път – прошепна тя и сълза се стече по бузата ѝ.

– И въпросната жена беше там?

Светлозара го погледна и преглътна шумно.

– На дъх разстояние – отвърна.

Той почука с химикал по тефтера си и се изправи.

– Г-це Маринова, – каза той – оттук Ви поема доктор Атанасов.

– Чакайте! – Светлозара се изправи. – Не ме оставяйте! – Тръгна към него, събаряйки чашата на пода, а звън от счупено стъкло отекна в ушите ѝ. – Тя е близо! Всички тези момичета… Не исках…

За момент усети полъх на мухъл и студ. Нещо се размърда в периферията на зрението ѝ, стените започнаха да събличат боята си.

Светлозара тръсна глава и грабна парче стъкло. Мартин нямаше време за реакция. Усети болка и кръвта да се стича по ризата му, после се свлече на земята.

Агонията беше кратка, а лудостта в очите ѝ – вечна.