Тя идва само в полунощ

Борис лежеше, загледан в играещите сенки по тавана. Зората пропукваше отиващата си нощ, докато вълнението му се засилваше. Той извърна глава към Вяра, която спокойно спеше до него. Отмести кичур коса от лицето ѝ и стана.

Между кафето и душа провери пощата си два пъти, след което отново седна пред компютъра и се намръщи на изписаното:

Нямате нови съобщения.

– Добро утро! – Вяра се загледа в лицето му. – Какво става?

– Пратих демо на една звукозаписна компания, – отвърна той, – но никой не

ми е писал все още.

Вяра си сипа кафе и седна до него.

– Спокойно! – окуражи го тя. – Вероятно имат много работа, но все ще ти се обадят!

– Да…

– Искаш ли да излезем днес? Тъкмо ще се разсееш малко?

– Ами… – Борис я погледна умолително, – иска ми се да поупражнявам новите песни…

– Е, – усмихна се тя, – за няколко часа нищо няма да ти стане! Неделя е все пак…

– Именно! – той се изправи. – През седмицата имам малко време заради шибаните смени на работа!

– Но…

– Кога да свиря? Трябва да се упражнявам, защото иначе никой няма да ме взима насериозно и да иска музиката ми!

– Разбирам, но…

– Разбираш ли ме? – той хвана ръцете ѝ и клекна пред нея. – Ако наистина ме разбираш, няма да ми се сърдиш, нали?

Борис целуна пръстите ѝ в шепите си и я погледна увещаващо. Вяра въздъхна и сви рамене.

– Може да почета навън тогава.

– Чудесно! – той скочи и грабна китарата. – Може да се захващаме веднага?

Тя кимна. Облече се и взе книга. Преди да излезе го погледна – бе се вглъбил дотолкова, че не я забеляза на вратата. Поколеба се дали да му каже нещо, но реши да не го прекъсва.

По пътя си взе мокачино, макар вече да беше пила кафе. Денят бе свеж и ароматен. Паркът бе плувнал в зеленина и цветя, а птички го огласяха с веселото си чуруликане. Вяра си постели одеяло под едно голямо дърво и се настани върху него. Постоя малко така, наслаждавайки се на момента, след това извади книгата си и потъна в нея.

Часовете се търкаляха и денят се разливаше в прекрасен следобед. Наоколо запъпляха все повече хора. Вяра вдигна поглед и ги заоглежда – възрастни хора седяха по пейките и си говореха, жени и мъже тичаха, за да влязат във форма или просто да поддържат такава, но тя спря погледа си на младите семейства. След следобедния си сън, събрали сили, малчуганите им тичаха на воля по тревата. Майките им ги привикваха да пият вода или да хапнат плод, после ги оставяха да се върнат към щурите си забавления.

Вяра опита да се съсредоточи отново в историята, но не успя. Извади телефона си и набра Борис.

– Какво има? – чу от другата страна на линията.

– Как върви? – попита тя, подминавайки раздразнената нотка в гласа му.

– Добре! Имам нова идея и в момента я развивам.

– Страхотно! – отвърна тя. – Аз съм в парка и времето е невероятно. Искаш ли да си починеш за един час и да дойдеш при мен?

– Сега ли?!

– Ами кога? – засмя се тя. – Слънцето ще се скрие!

– Не мога сега – отсече той. – Искам да си развия и запиша идеята, иначе може да я забравя…

– Няма да я забравиш! Нахвърляй някакви записки и по-късно по тях ще си я развиеш!

– То не става така! – Раздразнението в гласа му се засили.

– А как става? – не отстъпваше тя.

– Изисква си време и много работа! – Той въздъхна. – Ти не си музикант и просто не ме разбираш…

Тя погледна отново тичащите деца наоколо. Буца заседна в гърлото ѝ.

– А ти разбираш ли ме? – попита тихо.

– В смисъл?

– Какво ще ти стане, ако за един час се откъснеш от музиката и постоиш с мен в парка?

Изсумтяване се чу от другата страна на линията.

– Добре де, ще дойда – предаде се той. – Може ли само да завърша частта, която вече съм започнал?

– Добре – каза тя. – Само да не стане като предния път и да се забавиш прекалено много!

– Няма! – обеща той и затвори.

Вяра се излегна на одеялото и продължи да чете. Неусетно заспа и ѝ се присъни, че играе със собственото си дете. Отвори очи, усетила нечие присъствие. Някакъв малчуган се беше надвесил над нея и любопитно я гледаше. Тя му се усмихна и той побягна, все едно беше направил пакост. Вяра се надигна и огледа наоколо – слънцето почти беше залязло и повечето хора си бяха тръгнали. Борис не се бе появил, нито дори обадил. Бяха минали повече от три часа. Поклати глава и се изправи – нямаше смисъл да чака. Сгъна одеялото и си тръгна.

Завари го така, както го беше оставила – с китарата и разпилените нотни листове около него. Той подскочи като я видя.

– Извинявай, малко се отплеснах – започна да се оправдава. – Направо не усетих колко време мина!

Тя го погледна без да каже нищо и тръгна към кухнята, оставяйки чантата си на портмантото. Той я последва.

– Сърдиш ли ми се? – застана зад нея, докато си миеше ръцете.

– Не.

– Извинявай! – той я прегърна, но тя не отвърна. – Не исках така да стане. Просто… Нали знаеш колко е важна музиката за мен?

– Знам.

Равният ѝ тон го разтревожи.

– Поръчах пица… – каза след малко.

Вяра се обърна и го погледна с повдигната вежда.

– Поръчал си пица? Аз щях да сготвя!

– Ами – той сви рамене, – исках да те изненадам с нещо…

– Значи – тя преглътна, – имал си време да поръчаш пица, но не и да ми се обадиш?

Борис измести поглед.

– Съжалявам…

Тя поклати глава.

– Сериозно трябва да си осмислиш приоритетите.

– Виж – въздъхна той. – Водили сме го вече този разговор…

– Именно!

– Музиката е в живота ми много преди да се запозная с теб! Няма да се

откажа от нея!

– Че кой те кара?! – повиши тон тя. – Никога не съм те карала да се отказваш! Напротив, подкрепям те както мога! В замяна искам един час от шибаното ти време, в шибаната неделя, в шибания парк! – Тя удари с юмрук по кухненския плот. – Толкова много ли искам?!

– Не… – той пак понечи да я прегърне, но тя го отблъсна.

– И по възможност да не ми връзваш тенекии!

– Извинявай, не исках…

– Какво не си искал?! Да, разбрах, че не си искал да идваш, разбрах, че нямаш време за мен!

– Не е това…

– Защо си губим времето?! – Тя грабна чантата си. – Яж си пицата сам!

Вяра излезе и трясна вратата след себе си. Борис се поколеба, но не я догони, защото телефонът му звънна. Кисело го извади от джоба си и плъзна пръст по екрана. Поднесе го до ухото си, като се загледа във вратата, но скоро се извърна към стаята с разпилените нотни листове. От звукозаписната компания бяха одобрили демото му и го викаха на среща сутринта. Той прибра телефона отново в джоба си и затвори блажено очи. Вълнението измести чувството на вина. На вратата се позвъни и той почти изтича, за да отвори. Беше доставчикът на пица. Борис я внесе и остави на масата, след което понечи да се обади на Вяра, но се отказа и просто сви рамене. И тази буря щеше да отмине. Взе си парче пица и се върна към заниманията си.

<> 

Въведоха го в просторен офис, където го чакаше костюмиран мъж с гладко избръснато лице и жълти очи, които го гледаха изпитателно. След първоначалните любезности, той му посочи стола срещу него и се отпусна в своя.

– Трябва да ти кажа, – започна той, – нали може да си говорим на „ти“?

– Разбира се! – кимна Борис.

– Трябва да ти кажа, че съм силно впечатлен от демото ти.

– Благодаря!

– Виждам страшно много потенциал и с моята подкрепа можеш да стигнеш наистина далеч – мъжът следеше жадния поглед на Борис и в ъгълчето на устата му се прокрадваше зловеща усмивка. – Ще ти помогна да си създадеш собствена група, в която ти ще бъдеш ръководна сила. Ще ти организирам турнета по цял свят, ще натрупаш много слава. Фенките ще се валят в краката и леглото ти.

Борис се засмя.

– Еха! – каза той. – Къде е уловката? Вие… Ти да не си Дяволът? Сега сигурно ще поискаш душата ми в замяна!

Тънката усмивка се появи и в другото ъгълче на устата му, а погледът на мъжа стана хипнотизиращ.

– Като гледам – каза той, – дори и да бях, едва ли щеше да се дърпаш много преди да ми я продадеш! Но не, – той заглади вратовръзката си, – не искам душата ти.

– А какво тогава? – попита Борис.

– Разбира се, славата си има цена.

– Каква е тя?

Мъжът се приведе над бюрото, впивайки змийските си очи в Борис, сякаш се опитваше да го всмуче с тях.

– Да живееш без любов.

– Моля? – стори му се нелепо и се разсмя. – Как така?

Мъжът извади лист от черна папка и го постави пред Борис.

– Не говоря за обикновена любов – каза той. – Ще можеш да имаш всяка една жена, която пожелаеш. Но никога няма да можеш да я обикнеш. Никога няма да бъдеш способен да изпитваш чиста, дълбока и безвъзмездна любов.– Мъжът го гледаше изпитателно, сякаш искаше да разчете всяка вибрация на тялото и мисълта му. – Ако си съгласен, подпиши – той постави химикал върху листа. – Всичко друго остави на мен.

Борис погледна листа, след това мъжа, после отново листа. Вяра изплува в съзнанието му и той си помисли, че я обича. Как щеше да бъде възможно да не изпитва подобни чувства повече? Каза си, че няма как просто да се изтрият. Но мъжът срещу него нямаше как да знае това. Вдигна отново поглед към него и срещна магнетичната сила на ирисите му. Взе химикала и подписа.

Нещо в сърцето му се скъса.

<> 

Часовникът разполови нощта и Борис отвори очи. Усещаше замаяност, умора. До него спеше непозната жена. Опита се да си спомни името ѝ и как се бе озовала тук – напразно. Побутна ръката ѝ и тя го погледна сънено.

– Време е да си ходиш – каза ѝ.

– Не искаш ли да остана до сутринта? – надигна се тя.

– Не.

– Но бурята…

Бурята. Сега си спомни – отмениха концерта и прекараха вечерта в бара на хотела. Не му се стоеше с останалите и реши да се качи в стаята си, забирайки мацката със себе си.

Всичко вървеше по план – имаше си група и неспирно обикаляха по турнета. Хората се събираха да ги гледат, известността им растеше с всеки ден. Не се притесняваше за нищо, всичко се организираше от мъжа с костюма. Борис така и не запомни името му. Харесваше му. Най-накрая беше постигнал мечтата си.

Понякога обаче усещаше напрежение в гърдите си. Появяваше се в малките часове на нощта и не му позволяваше да спи. Чувстваше, че някаква нишка му се губи.

Бяха изминали няколко месеца от раздялата му с Вяра. Тя си тръгна с насълзени очи, но с гордо изправена глава. „Не мога да понеса да застана между теб и мечтите ти“, – беше му казала. Той кимна и не отвърна, макар да почувства нотка тъга дълбоко в себе си.

Сега, загледан в проливния дъжд през прозореца на хотела, се зачуди къде ли е тя. С кого? Чие ли време и мечти се опитва да ограби?

Така ли беше наистина? – прошепна глас в главата му. – Така ли беше? Нима не виждаше нетърпението в ръцете ѝ, докато си слагаше слушалки, за да чуе новите ти песни? Те виждаха бял свят първо в нейното сърце, докато седеше на разхвърляното легло, кръстосала крака по турски и облечена само с ризата ти. Дланите ѝ обхващаха мелодията, излизаща от слушалките и пръстите ѝ барабаняха по тях в ритъма ѝ. Нима не виждаше вълнението в отблясъците на очите ѝ?

Борис усети ръцете на непознатата да го обгръщат и той се обърна към нея. Тя бе застанала гола пред него и го подканяше да се върне в леглото. Разумът му възропта, но тялото откликна и той я целуна.

Дъждът не спираше.

<> 

Вяра изпрати и последното дете, след което се отпусна на бюрото си, оглеждайки пъстрата зала, и се усмихна. Работата в детската градина ѝ даваше спокойствието, от което имаше нужда. Организирането на програма, подготовката за всеки ден – изпълваха времето ѝ и така ограничаваше мислите за Борис до минимум. Заключваше страданието дълбоко в килиите на душата си, като не му позволяваше да я завладее. Приемаше децата, които ѝ поверяваха, като свои и влагаше в тях цялата си енергия.

Все пак, понякога изливаше мъката си върху възглавницата, когато самотата надделяваше и вплиташе костеливите си пръсти в сърцето ѝ.

<> 

Часовникът отново разполови нощта и Борис отвори очи. Странното, неприятно чувство се бе загнездило в гърдите му и пулсираше. Огледа се – бе заспал сред нотните листове. За цял ден работа не бе свършил нищо особено и, недоволен от себе си, стана да си налее нещо за пиене.

Уискито лукаво проблясваше в чашата, когато я остави до компютъра и се отпусна на дивана, придърпвайки китарата си. Подхвана някаква мътна мелодия и мислите му го отведоха към нея. Той се надигна и пресуши чашата си. Погледна часовника – времето лениво се разтягаше, докато умът му крещеше някакви неразбираеми дилеми. Взе телефона и тежка въздишка се откъсна от гърдите му след изпукването в слушалката.

– Знам, че е късно, но трябва да поговорим.

На вратата се позвъня. Борис погледна току-що затворения телефон и бавно се приближи до вратата. Погледна през шпионката и озадачено се дръпна назад.

– Хайде, де – подкани го мъжът с костюма. – Нали ме извика, отвори ми!

Борис отвори и го изгледа невярващо.

– Как дойде толкова бързо?!

– Имаш нужда от мен, нали така? – засмя се мъжът.

– Но…

– Не го мисли! – настанявайки се на дивана, мъжът огледа наоколо. – Какво става?

– Ами, виж… – Борис се поколеба, докато сядаше на стол срещу него. – Всъщност, аз все не успявам да ти запомня името, извинявай…

– Името ми няма значение, така или иначе пак ще го забравиш. Нормално е за хората. – Мъжът го погледна с любопитство. – Давай по същество!

– Нещо се случва с мен, не знам как да го обясня… – Борис си сипа още уиски и предложи на мъжа, но той отказа. – От месец-два насам става нещо.

– Става какво? – жълтите ириси безмилостно се впиваха в Борис.

– Усещам напрежение в гърдите си – отвърна той. – Понякога дори и болка. Но ясно разбирам, че проблемът не е физически… – Борис отпи от уискито. – Сякаш нещо смуче силите ми и ме кара да изпитвам паника.

– Постоянно ли е така?

Борис изсумтя.

– Това е още по-странното – отвърна. – Случва се винаги в полунощ.

Ледени кристали впримчиха погледа му. Лицето на мъжа се изопна и той, подобно на хищник, се приведе към Борис.

– Има още нещо, нали? – попита.

Борис гледаше жълтите му ириси и мълчеше.

– Беше влюбен. – Той се отпусна отново назад. – Беше влюбен, когато подписа договора – мъжът гърлено се засмя и отметна глава.

– Как…

– Как разбрах ли? – Мъжът го погледна веселяшки. – Знаех още тогава! Усетих плашливата ти, колеблива душичка да се мята в границите на човешкото ти тяло.

Борис ахна, а мъжът взе чашата от ръцете му и отпи доволно.

– Едно е просто да искаш слава. Вие, хората, жадувате за нея, сякаш тя носи ключа за щастието ви. Съвсем друго е да се откажеш от любовта в името на славата. Знаеш ли какъв те прави това решение? – мъжът надигна последната глътка уиски. – Един от нас! Наздраве!

Той я изпи и остави на масата, след което стана.

– Чакай, чакай малко… – Борис скочи след него. – Какви ги говориш? Не те разбирам!

– Тя – отвърна мъжът, – идва само в полунощ.

– Коя?!

– Надеждата.

Мъжът се разсмя и изчезна пред смаяния поглед на Борис.

– Какво по дяволите…

Той се препъна в стола зад себе си и падна. Скочи, грабна телефона и с разтреперени пръсти набра номера на Вяра.

– Ало? – чу сънения ѝ глас.

– Здравей… Как си?

– Борисе, знаеш ли колко е часът?

– Знам – той прокара ръка през косата си. – Трябва да те видя веднага. Моля те!

– Ти добре ли си?! – попита раздразнено тя. – Не може да ми се обаждаш така от нищото посред нощ и…

– Важно е! Моля те, много е важно!

Той не дочака отговор и хукна към дома ѝ.

<> 

Тя кръстосваше стаята с цигара в ръка и позвъняването на вратата я накара да подскочи. Отвори му и той влетя, сякаш глутница вълци беше по петите му.

– Какво ти става?! – скара му се.

– Сгафих много сериозно този път!

– Виж – изсумтя тя, – ако си дошъл да ти оправям бакиите…

– Не, не… Всъщност, донякъде! – той хвана ръцете ѝ и осъзна колко му е липсвал допирът им. – Голяма глупост свърших.

Тя се дръпна и го изгледа сурово.

– Каква?

– Мисля, че съм се продал на дявола.

Вяра премигна и забели очи.

– Какво си взел? – попита.

– Нищо! Моля те, трябва да ми повярваш!

– Не трябва да правя нищо! – сопна се тя. – Нищо, разбра ли?! Не ме интересува какво правиш!

– Сключих сделка – продължи той, без да обръща внимание. – Договор. Слава за сметка на любов! Знаеш ли с колко жени съм спал откакто си тръгна?!

– О, не, не искам да слушам това – тя загаси цигарата и тръгна към другата стая, но той я спря.

– Страшно много! Никога, с нито една от тях не успях да изпитам дори лека емоция.

Вяра опита да отскубне ръката си от неговата, но той я стисна здраво.

– Сърцето ми е сковано в лед и не чувствам нищо! Нищо! Не мога да усетя дори музиката вече… Не е същото, няма емоции. Няма любов и всичко е празно.

Вяра го гледаше гневно и очите ѝ се пълнеха. Борис погали бузата ѝ с върховете на пръстите си.

– В полунощ, обаче, виждам лицето ти – продължи той. – Виждам го и нещо пробива ледовете в мен. Ти си моята надежда. Ако няма любов, няма нищо, само празно съществуване.

Тя го гледаше и устните ѝ трепереха. Сълзи се събираха в долните клепачи и преливаха по бузите. Тогава невидима ръка секна притока на въздух в дробовете ѝ и тя се свлече в краката му, докато две тънки струйки кръв си пробиха път през ноздрите ѝ.

– Вяра! – извика Борис, държейки я в обятията си. – Вяра!

– Тя идва само в полунощ – Борис вдигна глава и видя мъжа да стои на прага и да наблюдава случващото се с димяща пура в ръка. – Тя, надеждата, идва само в полунощ и умира малко преди зазоряване. В свят без любов има само обречени.

Мъжът хвърли пурата пред себе си и я настъпа надменно. Поклони се и си тръгна в призрачния сумрак на раждащия се ден.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: