Тревата беззвучно потъваше под стъпките на Аксения. Бе мека и жълта, като че ли бе загинала преди да ѝ е дошло времето. Лек ветрец носеше миризмата на отиващото си лято, а гарвани пронизваха въздуха с крясъци.
Пансионът се издигаше пред нея в цялата си занемарена величественост. Приличаше на ветеран от едновременно всички войни, състояли се някога на този свят: очукана фасада, с тук-там липсващи тухли; счупени прозорци и черни, мръсни следи по стените придаваха вид на войник, застанал гордо изпъчен и нахлупил каска – въпреки безбройните си рани – очакващ присъда, но не и благодарност. Ръжда пълзеше по някога белите парапети, красящи стълбищата от двете страни на пансиона. Те се извиваха в дъги, сливащи се на върха, точно пред главната веранда. Никога до този момент момичето не бе предполагало, че ще види толкова внушителна и страховита сграда.
Никога до този момент не бе предполагало, че ще я притежава.
Бяха минали няколко седмици от погребението, когато получи писмо, че наследява някогашния пансион за деца, притежаван от вече покойната ѝ леля. Това доста учуди Аксения, защото никога не се бяха сближили. Тя знаеше много малко за леля си. Не бе прекарвала време с нея. Тя винаги бе предпочитала усамотението и избягваше срещи с племенницата си. Когато родителите на Аксения загинаха в онази страшна катастрофа, когато тя бе едва на девет години, леля ѝ не пожела да я приюти и да се грижи за нея. Бе казала, че има твърде много други грижи. Така изпратиха Аксения в приемно семейство, където тя случи на добри хора с огромни сърца и обичащи я много.
Новината за смъртта на леля ѝ не я разстрои. Как можеш да скърбиш за някого, когото не познаваш? Бе изненадана от решението ѝ, обаче. Нямаше ли други роднини, та бе избрала нея за наследник? Тя плъзна поглед по сградата отново. Какво да правеше сега с нея?
Докато се изкачваше по стълбите усети напрежение, сякаш някой я наблюдаваше. Чу звук като от зареждане на оръжие, след това като от разплискана вода. Огледа се, но наоколо нямаше никого и нищо, което да ги бе предизвикало. Пансионът тънеше в тишина. Тя загледа и кладенеца, намиращ се недалеч от стълбите, обходи с поглед всяко пиронче по дървения капак, с който бе покрит – нямаше как да е чула нещо от там. Реши, че ѝ се е сторило и продължи нагоре.
Минавайки по верандата, се заглеждаше във всеки един от прозорците. Някъде нямаше стъкла и отвътре лъхаше на хлад и изоставеност. Заставайки под голямата арка на масивната входна врата, отново я обзе чувството, че е наблюдавана. Огледа се, но не видя никого.
Аксения натисна дръжката и вратата се отвори бавно и тежко, като че се събуждаше от дълбок сън. Още от преддверието усети миризма на празнота и порутеност.
Хлад.
Тук цареше хлад. Стените бяха олющени и издраскани.
Той те е създал по свой образ и подобие…
Шепотът я накара да подскочи.
– Кой е тук?! – извика тя.
Отговор не последва, а от уплахата сърцето ѝ забарабани в неравномерен ритъм. Въпреки това продължи навътре.
Коридорът я отведе в просторна стая с нахвърляни дюшеци по пода и разместени детски кушетки. На някои от тях имаше птича перушина.
Който сее вятър – жъне бури…
Две крачки назад и тя се блъсна в една от кушетките, след което бързо излезе. Шепотът я последва в другите стаи, които изглеждаха по същия начин, след това по стълбите към горния етаж.
Както си направил, така ще се направи и на тебе. Постъпките ти ще се върнат на главата ти…
– Има ли някого? Кой е тук?! – извика повторно Аксения.
Трябва да се помолиш за прошка. Грешник! Моли се! Моли се! Моли се! Моли се!…
Тя се втурна в първата стая, вляво от стълбището.
– Кой е тук?! Покажи се!
Отче наш, ти който си на небето, да се свети Твоето име…
Не си достатъчно смирен! Отначало!
Отче наш… ти…
Пак!
Отче наш….
Стаята бе безлюдна. Само мръсотията и прахът показваха, че е минало много време, откакто е била ползвана за последно. Откъде идваха гласовете? Аксения се оглеждаше изплашено на всички страни. Чуваше ги току до себе си, после отдалечени.
Да дойде твоето царство…
Тя погледна към гардероба. Вратичката беше леко открехната.
Да бъде твоята воля…
Аксения рязко я отвори докрай и ахна – в ъгъла се криеше дете, мърляво и облечено в дрипи. Погледът му беше обезумял, докато повтаряше молитвата отново и отново.
– Кой си ти? – попита го тя. – Какво правиш тук сам?
Момчето млъкна и съсредоточи погледа си върху нея.
Беше леден поглед.
То вдигна ръка и посочи с пръст някъде зад Аксения. Тя се обърна, но до стената зад нея нямаше нищо.
– Как се казваш? – попита отново тя.
То не проговори, само изпълзя от гардероба до стената и започна да драска по мазилката.
Отче наш, ти, който си на небето…
Пааак!
Отче наш… отче наш… отче наш…
Мазилката вече се олющваше.
– Спри, ще се нараниш! – Аксения се опита да го хване за ръката, но то се отскубна и скочи на леглото.
Вие всички ще умрете!
След което изчезна. Миг по-късно в съседната стая се чу трясък.
Втори.
Трети.
Аксения се поколеба. Детски плач се разнесе по коридора. Тя бавно тръгна в негова посока, но не влезе в другата стая, а остана вцепенена на прага. На леглото седеше жена, с гръб към вратата, облечена в рокля, която вероятно някога е била бяла, но сега бе покрита с мръсножълти петна. Сплъстената ѝ пепелява коса се спускаше покрай раменете.
Той те е създал по свой образ и подобие.
Моли се! Моли се! Моли се!
Грешник! Грешник!
Гре-е-ш-ш-ник… Гре…
Скърцане на зъби се разнесе наоколо и Аксения с ужас видя как кокалестата, покрита с мъртвешколилави ивици ръка на жената се протегна, стисна рамката на леглото, която се огъна под кривите пръсти, след което жената бавно се изправи и тръгна към прозореца. Миг преди да мине през него – изчезна. Сякаш никога не е била там. Огънатата рамка обаче си беше съвсем истинска.
Покрай нея изтича момчето, което бе видяла преди малко, и се скри в една от другите стаи.
– Eй! – разтреперена, Аксения хукна след него.
Беше се свило в ъгъла и отново чоплеше мазилката на стената. Крачетата му бяха сини и подути, а ръчичките – в рани.
Той е милостив. Той няма да ме изостави.
Ще се погрижи за мен.
– За кого говориш?
Той е милостив. Той няма да ме изостави.
Ще се погрижи за мен.
– Тук няма никого! За кого говориш? Кой е той?
Детето спря да чопли мазилката и я погледна с кристалноледен поглед.
А ти не вярваш ли в Бог?
– Какво?! – отстъпи тя крачка назад.
Ти вярваш ли в Бог?
Детето се изправи и направи крачка към нея.
В твоя Спасител?
То протегна разранените си пръстчета към нея. Онемяла, тя направи още една крачка назад.
О, той е милостив. Той ще те избави. Но трябва да вярваш! Сляпо да вярваш, без капка съмнение!
Параклиса! Върви в параклиса!
Трябва да се молиш! Моли се! Моли се! В параклиса! Моли се! Моли се!
Моли за прошка! Той ще опрости греховете ти!
Моли се! Моли се!
Аксения закри ушите си, а детето викаше срещу нея. То изведнъж замлъкна и посочи нещо навън. Тя проследи пръстчето му към прозореца, чието очертание разкриваше част от западното крило на пансиона. После изчезна. Паниката вече започваше удобно да се намества във всеки удар на сърцето ѝ. Тя се приближи до стъклото и огледа другата част на сградата. На пръв поглед не видя нищо нередно, но след като се вгледа добре в отсрещните прозорци, забеляза фигура в бяло. Тя притискаше длани о стъклото и викаше. Сякаш гледаше право към Аксения. Съдейки по рошавата глава, това бе жената, която бе видяла в една от стаите. До нея се появи момчето и тя го сграбчи. То безпомощно започна да маха с ръце в опит да се предпази от ударите на жената. Аксения заблъска по стъклото, викайки ѝ да спре. Първичният ѝ инстинкт не търсеше логика. Жената сякаш я чу, защото бавно обърна глава към нея. Лицето ѝ бе зло. Тя се ухили и задърпа детето нанякъде. Аксения зарови лице в шепи и си повтори, че трябва да се успокои – може би всичко, което се случваше, си имаше някакво разумно обяснение. Но къде, по дяволите, бе мястото на разума…
Той е търпелив. Той ще чака – колкото е нужно, за да се покаеш.
За да те поеме в прегръдката си.
Защото Той е милостив.
Не мисли за страданието – моли се и Той ще те избави от всяко зло.
Ще те спаси… Ще те спаси…
Но къде е смирението ти?! Моли се!!!
Отче наш…
Аксения вече не издържаше, нервите ѝ се опънаха до краен предел и тя се опита да избяга, но коридорът сякаш бе променен. Страната, от която бе дошла, вече я нямаше – на нейно място имаше стена. Нямаше друг избор – трябваше да тръгне към западното крило.
Вървеше бързо, като се опитваше да си наложи хладнокръвие, макар да бе като да дириш дневна светлина посред нощ. А коридорът изглеждаше безкраен. Струваше ѝ се, че я гледат отвсякъде, ала стаите бяха празни. Сякаш бури бяха бушували вътре и, минавайки покрай тях, тя виждаше колко все по-порутено и страшно ставаше с всяка следваща.
Нима служиш на Сатана? О, колко си грешен! Бог мрази греха и грешника!
Нима вървиш против Неговата воля?!
О, ти… ти… ГРЕШНИКО! Трябва да страдаш и да се покаеш!
Отче наш, ти който си на небето…
Пак!
Отче наш, ти който си на небето, да се свети твоето име…
ПААААК!
Отче наш…
Аксения вече тичаше по коридора, притискайки длани към ушите си. Шепотите, преливащи в крясъци неуморно я следваха, а самият пансион сякаш пренареждаше пътя ѝ. Водеше я някъде. Внезапно пред нея се появи врата. Тя се спря разколебана, страхувайки се какво може да открие зад нея. Силен порив, породен от желанието ѝ да избяга от това място, я накара да се втурне напред миг след това, препъвайки се и падайки по стълбите върху пожълтялата трева. Бе навън, от другата страна на пансиона. Леко се понатърти, но адреналинът я накара да скочи на крака и да се огледа накъде да хукне. Тогава го съзря.
Параклисът.
Гушеше се сред арките и колоните, сякаш прикрепен странично за сградата. Малки, криви стълбички водеха към него, а нещо като брадавица се подаваше на стената му.
Божията любов трябва да се заслужи.
Аксения нервно се огледа и заискачва стълбичките неохотно. Параклисът се показваше иззад арките, а малките прозорчета на кулата гледаха право към него. Наредени като съдници, помисли тя. Когато стигна до горе видя облепеното с вестници прозорче, чието ъгълче сочеше към лепнатата накриво брадавица. Оказа се разпятие, почерняло от времето.
Той е добър. Той е милостив. Ще дойде време, когато всички ще бъдат щастливи.
И няма да има скръб. И няма да има разруха...
Защото Той ти е дал избор. Защото Той е търпелив…
Стой до Него и ще живееш вечно.
Вратичката леко изскърца. Вътре бе тихо и миришеше на мухъл, а гледката, която се разкри пред Аксения, я накара да потърси опора. На желязна масичка, подпряна плътно до стената под прозорчето, имаше свещници, покрити с прах и паяжини. Пред масичката коленичеше момчето, оковано във вериги. То бе свело смирено глава и движеше беззвучно устни. Аксения направи крачка назад, където дневната светлина можеше да докосва гърба ѝ, и с треперещ глас се опита да извика ,,ей‘‘. От гърлото ѝ не излезе друго, освен писклив шепот. Момчето спря да се моли и вдигна поглед към нея.
Бог мрази греха и грешника! – прокънтя наоколо. – Омразата към себе си е единственият начин да покажем до каква степен се разкайваме за греховете си!
По бузата на детето се стече сълза.
Моли се!!!
О, ти грешнико! На Сатана ли служиш?! Моли се, казах!
Детето наведе глава.
Отче наш…
Не си достатъчно смирен!
О…Отче наш, ти който си на небето…
Пааак!
Аксения пристъпи назад и в този момент плочата поддаде и пропадна.
<>
Отваряйки очи усети силна болка в крака и ръката си. Цяло чудо бе, че вратът ѝ не бе счупен. С мъка се изправи и огледа. Намираше се в сумрачно мазе. Отнякъде долиташе тих женски смях, редуващ се със стонове на удоволствие.
– Има ли някого? – едва успя да каже. – Помогнете ми…
Отговор не последва, но смехът отекна в полупразното помещение.
Страданията ни учат…
Аксения се опита да раздвижи ръката си и пареща болка преля в цялото ѝ тяло. Затътри се в търсене на изход. Това не се случва, не се случва, проплакваше тя докато стенанията се засилваха, а на пода около нея се появяваше разхвърляно бельо. Докато се стремеше да не го настъпе видя, че от него изпълзяват хлебарки – черни и огромни като дъбови листа – и се втурват на всички страни. Това не се случва, сигурно сънувам, ей сега ще се събудя, повтаряше си, избягвайки пъплещите наоколо гадини. Бяха отвратително бързи. Усети цигарен дим, а трясък като от счупено стъкло я накара да застине. Остра миризма на алкохол изпълни помещението. Трябваше да се махне възможно най-скоро оттук, а мазето ѝ се струваше безумно голямо.
И все пак изход имаше. Откри го точно когато вече си мислеше, че е изгубена. До спасението я деляха двадесетина стълби, след които двукрила врата, с по едно малко прозорче на всяко крило. Светлина се прокрадваше през тях, сякаш подаваща ръка на удавник.
Той ще те накаже сурово! Постъпките ти са грешни! Той ще те накаже!
Повтаряй молитвата и всичко ще бъде наред!
Ще ти прости, ако повтаряш молитвата!
ПААААААК!
Аксения се хвана за парапета и тромаво се заизкачва, набирайки се с една ръка. Светлината, леко процеждаща се през мръсните стъкла на вратите, бе притулена от появилия се пред нея силует. Момичето застина.
– Коя си ти?!
Жената не отговори, само гледаше втренчено и в полумрака очите ѝ приличаха на черни орбити. Тя бавно заслиза към Аксения.
Но къде е смирението ти?! Толкова си грешна, а ЗАЩО НЕ СЕ ПОКАЙВАШ?!
Момичето не успя да запази равновесие и падна назад, в подножието на стъпалата. Остра болка го прониза и то извика, след това запълзя заднешком, без да откъсва очи от жената, която слизаше към него.
Убийца…
– Какво?!
Ти ги уби…
– Никого не съм убивала! Не мога да кажа същото за теб, обаче! Видях параклиса! Какво си сторила с децата?!
Децата… Те бяха грешни, бяха зли. Трябваше да се молят. Затова им построих параклис. Трябваше да просят прошка…
– Били са деца, как биха могли да бъдат зли!? Ти си ги измъчвала!
Не, спасявах ги!
– Коя си ти?!
Погледни добре, Аксения.
Тя се наведе над нея и очите ѝ се разшириха от ужас.
– Витана?!
Жената се изправи и гърлен смях огласи помещението.
И ,,лельо‘‘ щеше да свърши работа…
– Никаква леля не си ми! Ти избра да не бъдеш част от живота ми!
И ти си зла… Трябва да изкупиш вината си…
– Каква вина? – проплака Аксения.
Твоята вина! Ти ги уби!
– Никого не съм убивала!
Жената светкавично спусна кокалестите си ръце към слепоочията на Аксения и докато усети какво се случва, беше пак на девет години и се намираше в колата на родителите си. Бе тъмно и дъждовно, от радиото звучеше любимата група на баща ѝ и той я подканяше да пее с него. Майка ѝ седеше на мястото до шофьора и се смееше на опитите му да надвика Джо Елиът.
– Мамо… Тате…
– Хайде, скъпа, нали знаеш текста – пей с мен!
– Тате…
Паниката нямаше време да я обземе, защото срещу тях се показаха ослепителни светлини на големи фарове и колата започна да поднася…
Докато все още далечните сирени огласяха нощта, вятърът тласкаше дъжда през потрошените прозорци в опит да отмие кръвта от лицата им. Колата се бе преобърнала в канaвката. Джо Елиът бе замлъкнал, а Аксения се опитваше да размърда тялото си. Болеше. Всичко. Тя обърна глава към родителите си – застинали в неестествени пози, увиснали на предпазните колани като парцалени кукли – целите в стъкла и кръв.
– Мамо… Тате…
Тя напрегна цялото си тяло и успя да се размърда. Сирените вече приближаваха. Тя хвана майка си за рамото, но не чу отговор, че е добре. Баща ѝ не даваше никакъв признак на живот. И двамата бяха полузатиснати, сякаш бяха станали част от смачканите ламарини в предната част на колата. В този момент дъждът само ги милваше като за последно. Сирените вече бяха толкова близо, че виковете и плачът на Аксения се чуваха едва-едва.
– Тате! Мамо! Мамо…
Тя се мяташе въпреки болката и забиваше нокти и юмруци в хората, които вече я вадеха от колата.
– Мамо, събуди се! Мамо! Тате! Ще пея, знам песента, тате, моля те…
Крещеше и блъскаше, забиваше нокти и…
Вече олющваше старата, прогнила мазилка. Беше на двадесет и пет и се намираше в мазето на огромния пансион. През подгизналия си поглед огледа помещението. Бе сама, а то бе празно.
Убийца…
– Спри!
Ти ги уби… Всички страдаха от загубата им. Беше навсякъде по медиите – вестници, телевизия – всички говореха за загубата на двамата най-уважавани лекари в страната.
– Не беше моя вината! Не ми я втълпявай!
Виновна си… Ако не беше толкова буйна, те още щяха да са живи…
– Не!
Тя се занабира отново по стълбите. Вратата не бе заключена и се отвори по-лесно, отколкото очакваше – затова, блъсвайки я, направо се строполи на земята отвън.
Леко пресилено, не мислиш ли?
Ядосана си, че не исках да те погледна след катастрофата…
Как си представяш, че бих могла да те обичам?
Брат ми загина заради теб… А ти… ти оцеля!
Аксения зарови лице в тревата и горчиво заплака. През всички тези години бе сдържала плача си. Бе се борила с поривите на гняв и болка. Бе страдала вътрешно, но никога не бе показвала какво чувства. Хората покрай нея я познаваха като мил и тих човек, който винаги се усмихваше сдържано, но приветливо. Никога не си позволи да плаче, не и след онази нощ. Не и след погребението. Не и след като попът отказа да опее родителите ѝ, защото не били кръстени. Бог нямало да ги приеме… Нямаше значение всичкото добро, което бяха извършили, нямаше значение колко много животи бяха спасили…
Ти си виновна и трябваше да се покаеш много отдавна!
Но Той е търпелив, може и да ти прости, само трябва да се молиш.
МОЛИ СЕ!
Внезапно Аксения усети, че сълзите ѝ капят вече върху стар, мухлясал килим, вместо върху меката трева. Огледа се – намираше се отново някъде из стаите на пансиона. На стената имаше окачено огромно разпятие.
Започвай да се молиш на твоя Спасител!
Ако се молиш достатъчно дълго, Той ще ти прости…
– Не… – прошепна Аксения. – Не.
Нима отказваш?! На Сатана ли служиш?!
– А ти?! – изкрещя момичето.
Жената се появи пред нея. Вонеше на гнилост, а лицето ѝ бе зло.
Не си достатъчно смирена… Приятелите на Сатана са врагове на Бога.
– Къде беше твоят Бог, когато имах нужда от него?
Жената повдигна вежди.
– И не ми пробутвай глупостите си повече! Аз бях само едно дете! Чете ли вестниците? Слуша ли новинарските емисии? Шофьорът на камиона е бил пиян, затова е влязъл в насрещното. И знаеш ли какво още? – тя посочи разпятието. – Твоят Бог не направи нищо по въпроса!
Как не те е срам?! Той не може да се меси в човешките дела, защото ни е дал право на свободен избор!
– От който страдат само невинни! – изкрещя Аксения. – Търпелив бил! Милостив бил! Добър е с теб, само ако му робуваш, нали така? Смени думата служа с робувам, защото е едно и също!
Ще гориш в ада!
– Вече бях там! И оцелях! Оцелях! – крещеше Аксения.
Горката ти, не знаеш какво те чака… Ти никога няма да се ползваш с Неговата любов, не я заслужаваш…
– Точно така! Не я заслужавам, защото не му робувам сляпо! Защото няма значение колко добрини върша, щом не ходя на църква всяка неделя! Той и крадецът, и убиецът не ходи. Аз съм равна с тях!
Аксения трепереше от гняв.
Все още имаш време… Покай се! Нима не искаш да отидеш в Рая и болката да свърши?
– Не! Такова нещо не съществува!
Ти…
– Аз! – Аксения грабна един стол, намиращ се до нея, и го запрати в стената. – Аз не съм достойна за любовта на твоя бог, защото не съм смирена! Защото не се моля! Защото имам татуировки и слушам рок!
Той ти е дал това тяло…
– Ами да си го вземе тогава! Да си го вземе, защото утре може и мен някой да ме убие на пътя и той няма да направи нищо! Защото е търпелив и дава шанс на всички да се покаят! Дава им време! Той чака! А докато чака, невинните измират! Къде е той по време на войни? Седи и чака ли, чака!
Аксения вече едва си поемаше въздух от ярост. Сграбчи и преобърна нощната масичка, намираща се до изтърбушеното легло.
– Къде е той, когато деца и жени биват системно изнасилвани?! Къде е той, когато биват мачкани от бой, до смърт?! Седи и чака ли, чака!
Не разбираш… Той…
– Смирена трябвало да бъда! Да се моля трябвало! Свободен избор бил дал и не носел отговорност за делата на хората! Но щял да възнагради страданието ми! Стига вече!
Докато търсеше какво още да преобърне или строши, тя видя, че момчето е застанало до вратата. Зад него се появиха още деца, изглеждащи по същия изтормозен начин – мръсни, дрипави и сополиви. Русо момиченце застана до него и го хвана за ръчичката. В очите им се четеше готовност. И надежда.
– А те?! – Тя се обърна към жената. – Каква е тяхната вина?! Че са се родили? Че са били в тежест и е трябвало да ги изоставят? Или че родителите им са загинали, а те са оцелели?
Те са зли…
– По чий параграф? Кой ги е направил зли? Едва ли вярваш, че някой се ражда зъл! Какво е направило теб такава?
Вие всички сте грешници! Трябва да се покаете! Мога само да ви съжалявам!
Децата тръгнаха към жената, минавайки покрай Аксения, която на свой ред тръгна заднешком към вратата. Образуваха кръг около нея. Всяко я дърпаше и забиваше окървавени нокти, където свари – дълбаеха безплътността ѝ, докато тя потъваше между тях. Едно от децата си довлачи стол, на който се изкатери, за да свали разпятието от стената.
Спрете, сатанисти! Ще горите в Ада! В Адааааа…
Детето погледна Аксения право в очите. Стискайки разпятието пред гърдичките си, позата му издаваше готовност. То ѝ кимна. Тя отвърна. Другите му направиха място и то заби разпятието в гърдите на леля ѝ. Гърленият вик донесе ударна вълна, която разтресе целия пансион.
После настана тишина.
<>
Лек ветрец си играеше с косите ѝ докато тя седеше на малката могилка встрани от пансиона. Сърцето ѝ биеше лудо, а дробовете се изпълваха докрай с всяко вдишване. Деф Лепард се лееха от ушите в съзнанието ѝ, но лекото жужене на слушалките бе заглушавано от глъчката на работниците. Китарните рифове на Стив Кларк караха пръстите ѝ да танцуват по колената, а Джо Елиът и другите най-накрая изместиха досадните гласове в главата ѝ:
Да, но ще си го получиш ли?
(Разруши го)
Наистина ли ще си го получиш?
(Да, унищожи го)*
Топката на крана прелетя покрай нея и удари лявата част на пансиона. Разнесе се пукот, но Аксения не го чу заради музиката в ушите си; само наблюдаваше разрушаването. Не спирайте преди да го изравните със земята, помисли си.
Почти успя да види баща си, стоящ на отсрещната могилка и ритмично клатещ глава, а майка ѝ нежно се усмихваше до него. Изпита желание да изтича и да ги прегърне, но знаеше, че веднага щом се приближи, щяха да изчезнат. Затова остана така, наблюдавайки случващото се пред нея, и най-накрая достигаше онзи вътрешен мир. Най-накрая се чувстваше свободна от бремето на страха, вината и религията.
Беше свободна.
Истински свободна.
Безвъзвратно свободна.
* Yeah, but are you gettin’ it?
(Armageddon it)
Ooh, really gettin’ it?
(Yes, Armageddon it)
/ Def Leppard – ‘Armageddon It‘ /
Dreamer in the wind 
Вашият коментар