Сенки

Виктор барабанеше по волана. Силният дъжд приглушаваше музиката, идваща от радиото. Той наблюдаваше малката сграда през предното стъкло на колата си и дишаше неравномерно. Червени светлинки обхождаха периферията и се давеха в нощта, отдавна спуснала черните си пипала над града, а улиците бяха мокри и пусти.

Особено в тази част.

Той изключи двигателя, слезе и се огледа. Имаше само още една кола, паркирана встрани. Тръгна предпазливо към входа и се мушна в сградата.

На прага го посрещна приветлива жена на средна възраст, леко прекалила с грима, но безупречна в облеклото.

– Добър вечер, страннико! – каза тя и го въведе във фоайето.

Той смутено зашари с поглед наоколо, но не посмя да седне на някое от диванчетата. Имаше пресни цветя навсякъде, ароматът им изпълваше малкото помещение. На бюро беше поставена синя орхидея, а до нея прилежно бяха подредени визитни картички.

– Освен сухи дрехи – поде жената, – какво още си търсиш?

Виктор сви рамене.

– Казаха ми – отвърна, – че това място не е като другите.

– Не е като другите? – попита жената.

– Ами – той се прокашля.

Тя се усмихна майчински и, слагайки ръце на раменете му, го поведе към стълбището.

– Прави са – започна тя, докато се качваха към горния етаж. – Нашият дом

наистина не е като другите. Знаеш ли защо?

Виктор поклати глава.

– Ние ще ти дадем нещо, което те не могат.

На площадката ги чакаше жена с нежна бяла рокля до коленете и разпусната коса, впримчила огнения нюанс на отиващото си лято, която свободно падаше под раменете.

– Това е Роза – представи я жената. – Ще ти даде онова, което търсиш. Аз, междувременно, ще ти донеса сухи дрехи.

Тя забърза обратно по стълбите. Виктор смутено се усмихна. Роза го хвана за ръка и го поведе към една от стаите. Вътре бе уютно и миришеше на жасмин, бяла копринена кувертюра покриваше леглото, а над него имаше рафтове с книги. Стените също бяха бели, нашарени с огромни пръски мастило.

– Това е стаята на писателите – каза Роза и посочи пишещата машина на малкото бюро в един от ъглите. – Тук идват онези, които жадуват думи.

 Виктор я погледна внимателно.

– Дрехите ти са мокри – прошепна тя, заставайки пред него. – Съблечи ги.

Той свали тениската си и започна да разкопчава колана на дънките. Роза отиде до бюрото и наля две чаши уиски. Подаде му едната и след леко чукване пресуши своята. Виктор продължаваше да я наблюдава мълчаливо, като попиваше всяко нейно движение. Тя остави чашата до купчината листове, прилежно подредени до пишещата машина, и се отпусна на леглото. Виктор легна до нея. Двамата бяха лице в лице, той потъваше в очите ѝ, а дъхът ѝ го пареше.

– Красива си – пророни. – Много си красива.

Тя мълчеше и наблюдаваше всяко потрепване. Бе напрегната.

– Разкажи ми.

Тя трепна и пулсът ѝ се учести. Завъртя се по гръб и погледна тавана. Виктор забеляза как цялото ѝ изражение се промени. Порцелановата ѝ кожа сякаш проблясваше на приглушената лампа и той изпита желание да прокара върховете на пръстите си по нея.

– Някога – започна тя, – съществувала магия. Хората вярвали, че тя лекува всичко. Била заложена в кръвта на всеки, но малцина я овладявали. Онези, които успеели, започвали да я практикуват. Тя била извор на утеха. – Роза затвори очи. – Тя била извор на живот.

Докато я слушаше, някакъв далечен тътен се разнесе в душата му. Тя разказваше и всяка нейна дума проникваше все по-дълбоко в него.

Изведнъж Роза притихна. Приказката секна и тя се изправи.

– Защо спря? – попита я той, изправяйки се след нея.

– Времето свърши – отвърна тя. 

На вратата се почука и в стаята влезе жената от фоайето. Носеше чисто нови дрехи, досущ като тези на Виктор. Той се облече и застана пред Роза.

– Мога ли да дойда утре пак? – попита.

– Добре дошъл си винаги – отвърна жената. – Таксата можеш да заплатиш

долу при мен.

– Не запомних името Ви…

– Владислава – отвърна тя и отново се усмихна майчински. – И, нека си

говорим на „ти“…

Роза ги изпрати с поглед и си наля нова чаша уиски. Напълни си вана и се отпусна. Имаше около час почивка.

§§§

Ароматът на ванилия изпълваше дробовете му, докато нощносини завеси създаваха фин уют и го караха да се отпуска все повече. Мъжът разкопча леко ризата си и прокара пръсти през косата си. Седеше на ръба на леглото и наблюдаваше Антония. Тя бе срещу него на малък стол в бароков стил. Кървавочервената ѝ рокля следеше извивките на тялото ѝ, а две цепки, започващи от коленете, разкриваха босите ѝ нозе. Къдрици с цвят на пустиня обримчваха лицето ѝ и подчертаваха тъгата в сините очи. Тя ги отметна и подпря брадичка на цигулката си.

– Поплачи ми – изрече мъжът.

Антония плъзна лъка по струните и остави стонът да изпълни стаята. Музиката извираше от нея и караше пламъка на сребристите свещи, разпръснати наоколо, да танцува. Нежна, дълбока мелодия, която грабваше сърцето и го понасяше някъде отвъд разума.

Когато свърши, мъжът се изправи и закопча трите горни копчета на ризата си. Извади няколко банкноти и ги остави на леглото.

– Пари се оставят само долу – каза Антония.

Тя също се изправи и се приближи до него. Огледа изпитателно лицето на мъжа и, посочвайки насълзените му очи, добави:

– На мен това ми стига.

§§§

Дария вървеше бавно по коридора, грациозно размахвайки ръце и докосвайки стените с пръсти.

– Скъпа, – изрече зад гърба ѝ Владислава, – репетираш ли?

Дария се обърна.

– Имаш нещо за мен ли? – попита.

– Долу чака един господин…

– Прати го.

Дария влезе в стаята си. Владислава пооправи сакото си и слезе във фоайето.

– Последвай ме – усмихна се на мъжа.

Той влезе и усети силния аромат на лавандула. Дария му посочи черно, кокетно диванче и той се настани. В стаята нямаше други мебели, а стените бяха огледални. Тя беше с голи рамене и нозе, а черната ѝ рокля падаше на пластове около бедрата ѝ. Качулка скриваше очите ѝ. Ръката ѝ се вдигна и проследи извивките на дясната ѝ страна, застина за миг над главата ѝ, после отново се отпусна до тялото. Кракът ѝ изписа полукръг, сви го в коляното и го изпъна напред, след това отново го отпусна. Надигна се на пръсти, а ръцете ѝ увиснаха в лактите, подобно на танцуващ скелет.

Започна да подскача и да прави движения с крака, а мъжът разхлаби вратовръзката си.

Тя отпусна ръце и започна грациозно да се върти и извива в ритъма на тихата музика, идваща сякаш от друго измерение. Бе като черна птица, която едва докосваше земята. Качулката ѝ се свлече и гарвановата коса се вдигаше и падаше около раменете ѝ. Контрастът с бялата кожа създаваше илюзия за борба между мрак и светлина.

Дария спря за миг и маслиновите ѝ очи пронизаха мъжа. Чувственото ѝ лице и се изопна и тя отново се понесе във вихъра на танца. Завъртя се покрай огледалата, докосвайки отражението си с ръце. Пристъпи на пръсти до средата на стаята и бавно, подобно на умъртвена мечта, се сви на пода.

Затвори очи.

Мъжът пусна дъха си.

§§§

– …Когато се появила Покварата, хората забравили за магията, забравили колко силно се нуждаят от нея. Светът придобивал все по-грозна окраска. Действителността безмилостно смачкала Твореца и го захвърлила в прахта. Той бродел – гладен и беден – търсел подслон за ранимата си душа, в която криел магията. Криел я, за да я съхрани. В нишите на времето успявал да намери поне един различен, който да я приюти. Тогава, Твореца можел спокойно да си отдъхне, знаейки, че Тя е спасена. Знаейки, че Тя ще продължи да живее.

Роза изпусна облак дим и погледна Виктор през него. Той седеше на пода пред нея, облегнал се на леглото. Плъзна поглед от босите ѝ крака, висящи от ръба на бюрото, до огнения кок и новото дръпване от цигарата.

– Но ти вече знаеш тази приказка, нали? – продължи тя след малко. – Или

поне част от нея.

Виктор се колебаеше. Роза изгаси цигарата и слезе от бюрото, сядайки пред него. Лицата им бяха толкова близо, че почти се докосваха.

– Усетих те – прошепна тя. – В мига, в който погледнах в очите ти, разбрах.

– Какво си разбрала? – прошепна в отговор той.

– Ти също я носиш в себе си… Видях отчаянието ти, лудостта, желанието да я

споделиш…

Виктор притаи дъх. Цветовете отново запрепускаха в съзнанието му. Прехвърли безсънните нощи, в които нюанси безпощадно обсебваха мислите му.

– Как да се справя с това? – въздъхна той.

– Спри да се криеш!

– Ами, ако ме отхвърлят?

– Нека! Това се случва постоянно. Винаги обаче намираме път поне към един. Ние пазим Изкуството и докато сме живи, магията на чистотата Му ще диша в този покварен свят.

Виктор гледаше зеления мъх в очите й. Сега всичко придобиваше смисъл.

Вече знаеше защо живее и безпокойството му изчезна.

§§§

На вратата се почука. Както беше клекнал и бъркаше разни бои, захапал четка, Виктор вдигна поглед. Владислава влезе и му се усмихна по онзи майчински начин.

– Как си? – попита тя.

Все още стискайки четката между зъбите си, той се усмихна. Гол до кръста, с изцапани дънки, боси крака и блестящи очи, приличаше на безумно щастлив човек. Владислава кимна.

– Да доведа някого, тогава? – запита.

Виктор на свой ред кимна и тя излезе от стаята. Той се изправи пред бялото платно и вдиша миризмата на цветовете, готови да го запълнят. Зад него се появи жена и плахо го поздрави. Той се обърна и освободи четката от захапката си. Огледа късата черна рокля и перлите, красящи врата ѝ, махагоновата коса и проблясващата халка на пръста ѝ. Тя го гледаше с големите си, уморени очи, под които набъбваха сенки.

– Не знам… – поде тя, – не знам защо съм тук…

– Мисля, че знаеш – отвърна Виктор. – И аз знам.

– Обичам съпруга си – каза тя. – Но той вече толкова рядко си е вкъщи… А когато си е вкъщи… пак е далеч.

Виктор се приближи до нея и хвана лицето ѝ в шепи, затвори очи и притаи дъх.

– Виждам ги – прошепна.

– Какво виждаш? – не разбра тя.

Той отвори очи.

– Виждам цветовете ти.

Върна се до платното и потопи четката в боята.

– Легни – каза. – Чувствам от какво имаш нужда.

– Така ли? – попита жената. – Но как? Аз не съм ти разказала още нищо…

– Не е нужно – Виктор започна да рисува.

Жената пусна чантата си на пода и внимателно легна на леглото.

– Затвори очи – каза ѝ Виктор, без да откъсва своите от платното. – Остави сърцето си да ми показва нюансите.

– Нима го усещаш? – едва чуто промълви тя. – Нима?

– Малко цвят прогонва болката – Виктор се усмихна. – След това ще чуеш една история.

Той нанесе още няколко щриха, докато тя се отпускаше, затворила очи.