Перките на вентилатора дрезгаво бръмчаха и изолираха шума от трафика отвън. Слънчеви лъчи се гонеха из просторната таванска стая, докато Емил лежеше със затворени очи и дишането му бавно възвръщаше нормалното си темпо. Отвори ги чак когато чу проскърцването на врата и проследи годеницата си да излиза гола от банята, омотала главата си с хавлиена кърпа. Тя му намигна в огледалото и той нежно ѝ се усмихна. Наблюдаваше движенията ѝ, докато мажеше стройното си тяло с лосион.
– Знаеш ли – подхвърли той, – следобед щели да се извиват разни бури…
– Така ли? – отвърна Вероника. – И какво?
– Ами – хилна се той, – защо не си останеш вкъщи?
– Не мога, обещала съм на децата тест – ще ме очакват!
Тя опъна чорапогащника първо по единия, после по другия крак.
– Как го правиш? – попита той.
– Кое?
– Всички нормални деца мразят тестове. Как успяваш да накараш твоя клас
да ги обича?
Тя се усмихна докато закопчаваше сутиена си и облече роклята.
– Магия – изчурулика, смеейки се.
Разреса косата си и започна да я суши. Емил се надигна на лакът, като не я изпускаше от очи.
– Косата ти – каза той. – Защо е толкова дълга?
– В смисъл? – отвърна тя, отмятайки я.
– Струва ми се много дълга!
– Не е порастнала за една нощ, ако това имаш предвид.
– Снощи не беше такава – присви очи той.
– Глупости! – засмя се тя. – Не си обърнал внимание. Освен това, снощи бях
на кок, преди да го развалиш…
Той се ухили и отпусна обратно.
– Какви са плановете ти за днес? – попита Вероника.
– Ще се опитам да завърша картината с кораба…
– Не се опитвай, а го направи! – стрелна го с поглед тя. – Как ще се
издържаме, ако не продаваш картините си?
– И ти работиш…
– С учителската ми заплата? Трудно! – тя се приближи и го целуна. – Ставай и
се захващай за работа. До после!
Той вдиша ароматната диря след нея и стана, запътвайки се към банята.
В кухнята миришеше на силно кафе – Вероника бе оставила кафеварката на плота, с малка бележка отстрани:
Искам резултати като се прибера! Обичам те!
В.
Емил се усмихна и си сипа пълна чаша, след което се отправи към хола, който беше пригодил за свое ателие. От няколко дни се мъчеше да завърши последната си картина, но нещо все му бягаше. Застана пред нея и се вгледа в цветовете. Някаква странна тревога взе да се надига у него – като че ли нещо лошо щеше да се случи всеки момент, макар и видимо да нямаше причина. Взе четката и нанесе няколко щриха. Ръката му трепереше. Върна се в кухнята и разгледа внимателно бележата. Имаше нещо нередно в ситния почерк. Отиде до гаража и изрови кутия със стари писма. Колкото и старомодно да беше, на Вероника много ѝ харесваше такава комуникация. Емил отвори едно и сравни почерка с този от бележката – определено се различаваха. Върна се в къщата и грабна телефона.
– Емо! – чу се весел глас. – Тъкмо щях да ти звъня!
– Какво се е случило? – припряно попита той.
– Как така какво се е случило? – учуди се жената отсреща. – Не може ли да
чуя бъдещия си зет?
– Маргарита… – той сниши глас. – Кога последно се видяхте с Вероника?
– Станало ли е нещо, Емиле? – предпазливо попита жената.
– Не, не! – занарежда той. – Нищо не е станало, не…
– Тогава защо питаш кога сме се видели?
– Ами, просто питам – забелязала ли си нещо странно в нея?
– Например?
– Може би си внушавам… – той въздъхна. – Напоследък сякаш не е на себе си.
– Ех, Емо! – засмя се Маргарита. – Има по-малко от три седмици до сватбата,
ти какво очакваш? Нормално е да сте притеснени.
– Не мисля, че…
– Всичко ще бъде наред! Заела съм се с организацията, няма да се
притеснявате за нищо! Я ми кажи, ти намери ли си работа?
– Аз съм художник, Маргарита – раздразнено отвърна той. – Рисуването е
моята работа.
– С изкуство как ще издържаш семейство? Знаеш – в България няма как да се
случи!
– Ще видим. Трябва да затварям, че ме чака една картина.
– Но…
Емил затвори телефона и погледна кафеварката. Тревогата му се засилваше. През последните два-три дни годеницата му не се държеше както обикновено. Би се заклел, че косата ѝ беше различна тази сутрин, а със сигурност не беше на фризьор предната вечер – та нали прекара с нея целия ден? И почеркът… Сякаш съвсем друг човек бе написал бележката. Но как?
Глупости! Как така друг човек ще пише бележката?
Почеркът е различен!
А косата ѝ е порастнала, ти просто не си забелязал! Мъжете не забелязват такива неща…
Ще се жени за нея, а не е забелязал?
Паника ли те налегна?
Но тя е различна!
Не е!
Различна ли е?
Емил тръсна глава и разтри слепоочията си. Пусна си музика, увеличи я и грабна отново четката.
Завърши картината в късния следобед. Небето беше посивяло и едри капки дъжд забарабаниха по покрива и навеса на къщата. Погледна часовника и тревогата отново взе да се обажда някъде из обърканото му съзнание. Вероника скоро щеше да се прибере и нещо не му даваше мира. Сърцето му подскочи като чу превъртането на ключа.
– Емо! – чу гласа ѝ.
Не се издавай!
Тя се показа от коридора широко усмихната и с папка в ръце. Косата и дрехите
ѝ бяха мокри.
– Защо не ми отговаряш? – попита тя. – Всичко наред ли е?
– Да – усмихна се той. – Завърших картината. Искаш ли да погледнеш?
– Разбира се! – каза тя. – Нека само си взема един горещ душ и идвам.
Тя остави папката и се качи на горния етаж. Емил се приближи и я отвори. Вътре имаше тестове за проверка и детски съчинения. Той въздъхна.
Прикрива се!
Тръгна бавно по стълбите, оглеждайки се. Току-що съблечените дрехи бяха пуснати на пода, а евтината имитация на перлена огърлица беше оставена на тоалетката пред огледалото. Емил се приближи и прокара пръсти по нея.
Тя не носи перли. Тя не понася перли…
От банята се чуваше гласът на Вероника на фона на течащата вода. Пееше си някаква песен, напълно непозната за него. Той се облегна на вратата и се заслуша.
Дори гласът ѝ е различен! Това не е гласът на моята Вероника!
Водата спря и Емил бързо се върна обратно в ателието си, като си взе бира от хладилника по пътя. Нервно пристъпваше от крак на крак, когато годеницата му се появи на вратата. Влажната коса падаше от двете ѝ страни, а големите ѝ очи се бяха втренчили право в него.
– Емо? – изрече тя, тръгвайки към него. – Бира в пет следобед?
Той погледна към бутилката в ръката си.
– Ами…
– И аз ще пия една! – целуна го тя. – Имам много тестове за проверка, а малко
останали нерви.
Дори целувката ѝ е различна.
По различен начин те целува!
Различна е!
Различна?
И откога пие алкохол? Докато проверява домашни, винаги пие чай!
А може да си сипва ром в него…
– Стига! – извика той.
Вероника се показа на вратата с бутилка бира в ръка.
– Какво „стига“?
Емил отпусна ръка от ухото си и я погледна.
– Добре ли си? – попита го тя. – Изглеждаш уплашен. Какво се е случило?
Тя се приближи до него, но той направи крачка назад.
– Емо? Плашиш ме!
– Аз?
– Ще ми кажеш ли какво има?
– Нищо!
– Как нищо, нещо те мъчи!
Кажи ѝ, защо не ѝ казваш?
Може би е от онези рептили, дето пълзят по целия свят и всяват смут,
за да контролират…
И теб ще те контролира…
Това са глупости…
Отвлякла е истинската ти годеница и е взела тялото ѝ…
Не е възможно, глупости са това, глупости…
Или я е убила!
Не!
Насякла на парчета!
Не!
Във ваната!
Не! Не!
– Извинявай, нещо съм се преуморил… май – той отпи от бирата и я остави до
картината. – Всичко е наред. Мислиш ли, че ще мога да я продам? – кимна към платното.
Вероника се усмихна широко.
– И питаш! Веднага ще намериш купувач, сигурна съм!
Тя го стрелна с поглед и се приближи до него.
Виж очите ѝ, не бяха толкова наситенозелени…
Очите ѝ винаги са били зелени!
Но не и толкова тъмни! Очи на гущер!
– Браво! – Знаех си, че ще успееш да я завършиш днес!
Емил се усмихна.
– Хайде! – каза му, хващайки го за ръка. – Заслужаваш награда!
Тя остави бирата си до неговата и го поведе към горния етаж.
– Емо! – прошепна Вероника в ухото му. – Събуди се!
Той бавно отвори очи. Бе тъмно, а годеницата му се бе надвесила над него. Линиите на лицето ѝ се сливаха с нощния мрак, но лунната светлина, прокрадваща се през прозореца, осветяваше силуета ѝ.
– Нима ме подозираш? – от подигравателния ѝ тон сърцето му подскочи.
– В какво?
– Знаеш ли коя съм?
– Вероника…
– Но коя съм наистина? – Тя се приведе още по-близо над него, носът ѝ почти
докосваше неговия. Той усещаше непознат парфюм и паника. – Аз не съм нея. Но ти вече знаеш това, нали?
– Коя си ти?
– Вероника.
Сърцето отекваше в ушите му. Жената над него се разсмя и отметна назад.Не ми оставяш друг избор. Ще трябва да очистя и теб.
– Как така и мен? – Той се опита да я отблъсне, но не успя да помръдне. –
Къде е Вероника? Какво си ѝ направила?!
Вместо да отговори, жената извади нож и го вдигна с две ръце над него.
– Sum, quod eris, quod es, ante fui*!
Свистенето на острието, което се заби в гърдите му, го накара да се събуди. Огледа се, но беше сам. Вероника я нямаше. Изправи се и свали плувналата в пот тениска. Открехна вратата и се заслуша, но никакъв звук не се чуваше от долния етаж.
Тя е самозванка!
Или пък рептил!
Е, то едното е свързано с другото!
Защо така реши?
А ти защо спориш?
Да питаме другите какво мислят!
Съгласни сме!
И аз!
Обади се на Маргарита!
Кажи му да се обади на Маргарита!
Ето, казвам – обади се на Маргарита!
Ще се обадя на Маргарита…
– Емо? – чу се вик от кухнята. – Няма ли да слизаш вече? Вечерята е готова от
половин час!
– Идвам… – измънка си той и облече чиста тениска.
– Не си ли гладен? – попита тя.
– Какво? – вдигна поглед от чинията той.
– Гледаш храната все едно си в транс. Какво има?
Отрова!
Каква отрова?
В храната, глупако! Има отрова в храната!
Защо така реши?
Абе, ти докога ще спориш?!
Мирише хубаво…
Ама е отровно! Виж рептила как ни гледа!
Чака да се хванем в капана му…
И да се натръшкаме по земята!
– Не, нищо!
– Ами, хапвай докато е топло тогава! Не искам да се налага да го претоплям.
Емил опита от ястието и гърлото му се сви. Вероника отпи глътка вино, като го наблюдаваше със задоволство. Той се закашля, но успя да преглътне.
Казахме ли ти!
На̀ ти сега!
Да не би да ти се вие свят?
Емил се подпря на ръба на масата.
– Какво има, Емо? – тя се изправи и сложи ръка на рамото му.
Той отново се закашля и стисна гърлото си. Вероника наля чаша вода и я остави пред него, след което се върна на мястото си. Имаше нещо в движенията ѝ – бяха твърде спокойни, докато той се давеше. Водата не помогна и започна да му се вие свят, а последното нещо, което видя преди да се свлече на земята, бе надменният ѝ поглед.
През гущеровите очи.
Когато се събуди, се намираше на дивана в хола. Слънцето напичаше през прозорците и създаваше илюзия за уют. Емил подскочи и се огледа – отново беше сам.
Крие се, мизерницата.
Опита се да ни отрови…
Все още ли мислиш, че е добра идея да се жениш за нея?
В ателието му бе някак по-празно. Липсваше картината. Той се озърна, когато чу вратата. Вероника се показа и се усмихна уморено с папки в ръце. Емил погледна часовника – беше пет и половина следобед.
– Здравей – каза тя.
– Какво се случи? – той я гледаше изпитателно. – Какво се случи снощи?
– В смисъл? – не разбра тя.
– Имаше нещо в храната! Причерня ми!
– За какво говориш? След вечеря гледахме филм и после си легнахме. Не ти е
причернявало!
Лъже, мръсницата!
Изпечена лъжкиня!
Истинската Вероника не можеше да лъже!
– Къде ми е картината? – попита след кратко мълчание той.
– Коя картина? – учуди се тя.
– Как коя? Картината с кораба!
– Продаде я преди две седмици! – тя остави папките на масата и го
погледна. – След това не си рисувал!
– Какво?!
– Ей такова! – сопна се тя.
– Как така преди две седмици? Какви ги говориш?
– Ами, как? Беше в деня преди да отидем в майка ми на обяд! – тя се вгледа в
него. – Не помниш ли?
– Не! Помня, че вчера я нарисувах!
Вероника повдигна вежда.
– Държиш се доста странно напоследък. Има два дни до сватбата, нали няма
да ми се ошашавиш сега точно?
– Два дни?! – той погледна календара, висящ на стената. – Как е възможно?
– Какво ти става, Емо? Наистина си странен!
Тя го гледаше с дълбоките си, зелени очи и уплахата отново затуптя в него. Не разбираше какво се случва, не беше възможно да му се губят кажи-речи две седмици просто така.
А може би не беше отрова?
Само някакво упояващо вещество.
Но как?
Не толкова как, колкото защо!
Добре де, защо?
Заменила е нашата Вероника.
Но с каква цел, те питам!
Ако знаех, щях ли да си губя времето тук?
Той разтри слепоочията си.
– Много съм разсеян напоследък, извинявай– опита се да звучи
максимално спокоен. – Сигурно е от притеснения. Не се жениш всеки ден.
Тя се усмихна и го прегърна.
– Всичко ще бъде наред – каза му. – Роклята ми е тук. Искаш ли да ме видиш в
нея?
– Това не е ли лош късмет, или каквито глупости бяха там?
– Сам го каза – глупости. Знаеш, че не съм суеверна!
– Не си ли? – учуди се той. – Винаги съм мислил, че си.
– Не съм. Ела след десет минути горе!
Преди беше.
Тя му намигна и се запъти да облича роклята.
Дантелата нежно пълзеше по ръцете и тялото ѝ, а белотата подчертаваше красотата ѝ. Вероника се гледаше в огледалото и щастие се разливаше по устните ѝ. Видя Емил, застанал на вратата, и се обърна.
– Е? – попита тя. – Какво мислиш?
– Прекрасна си!
Той се приближи и я прегърна.
Но не е твоята Вероника.
Твоята Вероника лежи в някоя канавка, а тази самозванка зае нейното
място.
Нейното тяло.
Как го допусна?
Защо не направи нищо?
– Прекрасна си, но не си нея…
– Какво? – тя се дръпна. – Какво каза?
Не е твоята Вероника…
– Не си моята Вероника…
– Какво говориш, Емо?!
Взела е тялото ѝ…
– Взела си тялото ѝ…
Той плъзна ръце по шията ѝ и ги сключи здраво.
– Емо… – тя заби нокти в кокалчетата на ръцете му.
Ще си плати!
– Ще си платиш!
Ококорените ѝ очи го умоляваха, докато ръцете ѝ отчаяно опитваха да разхлабят хватката му.
Тя не е нашата годеница…
– Ти…
Тя го заурдя с юмруци, но той не отпускаше ръцете си.
– Не си…
Опита се да забие нокти в лицето му, но той го отметна назад и пръстите ѝ само се гърчеха във въздуха.
– Моята годеница…
Още малко…
Стискай още малко…
Направи го!
След няколко изхриптявания жената се отпусна и той я прихвана в обятията си, след което я положи на леглото. Сълзите му капеха по лицето и роклята ѝ. Отиде до банята и се върна с малка опаковка хапчета. Седна на леглото и изгълта почти всички, след което легна до мъртвата, а прошумоляването на роклята му се счу като камбанен звън.
После гласовете в главата му замлъкнаха завинаги.
*Аз съм това, което ти ще бъдеш, а ти си това, което аз бях. (лат.)
Dreamer in the wind 
Вашият коментар