Прегръдка

В тишината отекваха стъпки и равномерни потропвания на токчета като отмерван ритъм на някаква далечна мелодия.

Елена бързаше към къщи. Наложило се бе да остане след работно време в офиса, за да довърши някакъв проект за следващия ден. Погледна часовника си –  наближаваше десет. Уличните лампи лениво бяха подхванали нощната си смяна. Имаше някаква загатната апатия в цялостното им излъчване, въпреки тържествеността на стойките им. А светлината, която струеше от кълбовидните корони, унесено се гушеше в стройните фигури и не се оглеждаше в отражението си по асфалта и паважа – то самотно проблясваше в кехлибарения транс на леко занемарена естетика. Мракът се разстилаше над улиците, приплъзваше се между сградите и застиваше сред клоните на дърветата. Меките кафяво-жълти нюанси я потапяха в своя унес. Докато минаваше покрай купчините окапали листа сянката ѝ крадешком се скриваше зад тях и се показваше от другата страна. Усещаше се някакво спокойствие след дългия работен ден. Тази късна разходка изглеждаше доста ободряваща; харесваше ленивата борба между мрак и изкуствена светлина, която се разиграваше около нея.

 Хората открай време се плашат от тъмнината и се опитват да я прогонят, защото всяко зло се крие в нея. Първобитните хора са палели огньове, вярвайки, че това ще държи зверовете настрана, когато навред е нощ. Древните хора са осветявали своите домове с факли и маслени светилници. В Средновековието са се появили свещите и хората са експериментирали с изработката на различни свещници, които да събират все повече и повече свещи. След откриването на електричеството, съвременните хора и до днес продължават този стремеж за създаване на най-различни източници на светлина.

В препускането през различните епохи едно нещо обединява човешките същества – страхът от тъмнината. Този първобитен страх, изменен понякога до неузнаваемост, който живее във всеки от нас под някаква форма. Като деца са ни плашили, че чудовища се крият в мрака и въображението ни безумно е прескачало в различни измерения и е извайвало техните образи, които рядко са ни позволявали да спим, когато не е имало светлина, за да ги държи далеч. Притичвали сме нощно време до тоалетна и сме се връщали на бегом, благодарни, че не са ни сграбчили за крака. С течение на времето някои от нас сме притъпили или изтръгнали този страх: откъснали сме го като страница, смачкали сме го и сме го изхвърлили в коша. Само леката, наръбена част от хартията е останала в душите ни, за да ни напомня, че някога сме водили тази борба с всичкото въображение, на което сме били  способни. Някои от нас сме я спечелили. Други – не още.

 Дали наистина има нещо в мрака? Криви създания, пълзящи или катерещи се, големи или малки, плътни или безплътни привидения? Нашето съзнание ли ги създава и те оживяват, в опит да ни докопат, или пък се страхуваме от самия Мрак, защото той обединява в себе си цялата представа за неизвестност, грозота и зло – една съвкупност от мистерии и напрежение, неяснота? Или просто се страхуваме заради самия страх и той ни напомня, че сме смъртни?

 Бе доста хладно, а улиците пусти. Момичето вървеше бързо, стегнато и от време на време хвърляше поглед около себе си. Автобусната спирка не беше чак толкова далеч, но имаше парк, през който трябваше да мине. Разбира се, главната алея, по която се канеше да мине тя, бе достатъчно осветена, та сама по себе си тази мисъл не я тревожеше. Неволно обаче си спомни, че като малка се страхуваше от Торбалан и често се завиваше нощно време презглава, защото си мислеше, че той влиза в стаята ѝ, за да я отвлече. Докато вървеше по самотната улица, съзнанието ѝ се плъзна по стълбището на старата им къща, по стените на коридорите и окачените по тях картини, отвори вратата на детската ѝ стая. Майка ѝ тъкмо завиваше детския ѝ образ и му пожелаваше „лека нощ“ . Започна нежна приспивна песен:

Ти си радостта ми, единствената ми радост

Правиш ме щастлива, когато небесата са сиви

Никога не ще узнаеш, мила, колко много те обичам

Моля те, не отнемай радостта ми.**

 О, колко обичаше тази песен! Бе успокояваща. Майка ѝ казваше, че винаги, когато я е слушала, си е мислила за нея. За светлина. За Елена. Често ѝ повтаряше, че тя е най-голямото щастие в живота ѝ, че я е чакала толкова дълго. Затова я бе кръстила на светлината. Затова винаги я приспиваше с тази песен. Когато приключи, нежно целуна челото ѝ. Напомни ѝ колко много я обича.

Елена седна на леглото и се вгледа в себе си. Майка ѝ загаси лампата и затвори вратата. Детето тревожно гледаше натам. Стискаше одеялото близо до брадичката си. Елена се усмихна. Беше се пренесла в онази нощ, когато бе преборила страха си. Това осемгодишно момиче пред нея бе наистина смело тогава и тя изпита гордост от себе си.

От прозореца се процеждаше лека лунна светлина, достатъчна, за да се види силует, ако Торбалан влезе. Тя изпитваше ужас, но се инатеше и не се зави презглава. Никой не влезе. Минаха секунди, минути или цели часове. Никой не се опита да я отвлече. Силуетите на плюшените играчки и предметите в стаята спокойно спяха. Тя се усмихна и скоро също заспа. С тази усмивка бе изхвърлила смачканата на топка страница в коша. Оттук нататък единственото нещо, което щеше да я притеснява, ако бе тъмно в стаята ѝ, бе да не си удари малкия пръст на крака в някой ръб. Беше чувала татко си да вика и използва лоши думи, когато веднъж му се случи. Елена погали малкия си образ по косата и излезе от стаята.

 Мислите ѝ се понесоха в съвсем различна посока. Вече бяха забързали темпото си и не се плъзваха, а направо препускаха от идеите, които бе включила в проекта си за следващия ден, до представянето му пред колегите ѝ в офиса. После се изнерви, че се е отплеснала толкова и всичко, което я бе забавило, можеше да се свърши за два, вместо за четири часа.

 Докато си повтаряше наум, че трябва да стигне възможно най-бързо до спирката, за да хване последния автобус, въобще не обърна внимание на табелата, която бе поставена по-рано през деня и която гласеше, че същата тази главна алея е затворена във връзка със строително-ремонтни дейности. Когато стигна до загражденията, обаче, тихичко се прокле, защото сега трябваше или да се върне обратно, или да мине през горичката, намираща се встрани от алеята. Реши, че обратният път ще ѝ отнеме много време, тъй като трябваше да се върне към главния булевард и след това да заобиколи целия парк, за да стигне до спирката, което със сигурност щеше да доведе до изпускане на автобуса.

Въпреки че времето напредваше, тя бавно пристъпи встрани и впи ужасен поглед в мрака, който здраво бе впримчил дърветата – толкова здраво, сякаш се бе слял с тях. Не се виждаха силуети – нямаше клони, хвърлящи разкривени сенки по пътеките, нямаше обозначения и весели табелки със закачливи надписи. Нямаше ги малките беседки и кътчетата за отдих, нито катерушки те примамваха да се впуснеш в приключения. Напред имаше само мрак. Една огромна бездна, пълна с необятност. Елена стоеше на ръба ѝ и се чувстваше така, сякаш някой я бе завъртял настрани, та тя не гледаше надолу към бездната, а напред.

Нещо в нея се скъса. Някаква нишка, която считаше за прекалено здрава и на която се доверяваше. Ядоса се и разтърси глава, за да прогони началното вцепенение. Това бе просто горичката, покрай която минаваше всеки ден. Същата горичка, в която деца препускаха неуморно, а родители ги наблюдаваха да не си ожулят колената. Същата горичка, която денем птички огласяха с прекрасните си песни. Но колкото и да напрягаше мислите си, те не успяваха да достигнат образа ѝ. Едно черно покривало бе хвърлено върху нея, та нито можеше да се види напред, нито пък се чуваше някакъв звук, нямаше никакви признаци на живот отвъд тази пелена.

Един първичен страх прокара пръсти през косата ѝ, карайки цялото ѝ тяло да настръхне. Усети пулса си, рязко учестен и ръцете си – треперещи. Известно време стоеше така, местейки поглед от тях към бездната и обратно. След това пое дълбоко дъх и издиша бавно, толкова бавно, че човек би казал, че така му се наслаждаваше, сякаш бе последен.

Сама не усети как пристъпи напред. Тъмнината обхвана първо ходилото ѝ, после леко плъзна ръце по крака ѝ. Елена протегна своите напред и Мрака ги пое, придърпвайки я към себе си. Тя потъна в тази мека, ласкава прегръдка и се изгуби. Сля се с непонятността, която допреди малко бе пред нея. Стана ѝ студено. Тръпки пробягаха по цялото ѝ тяло. Бе толкова тъмно, че не виждаше ръцете си. Вдигна ги към устните и топлият ѝ дъх се разля в тях, но бързо се изпари. Направи няколко крачки на посоки, но краката ѝ ужасно натежаха. Колкото и да се опитваше, очите ѝ отказваха да привикнат към тъмнината. Това надигна тревогата в нея. Чуваше собственото си дишане и, ако имаше някой наоколо, той също би го чул. А може би имаше? Тя не знаеше. Не виждаше. Усети допир, нежно прокарване на пръсти по гърба си. От това дъхът ѝ секна. Тя се обърна и замахна с ръка, но зад нея нямаше никого. Въпреки нощния студ, капчица пот се спусна по слепоочието ѝ и сякаш я опари. Сърцето ѝ мощно започна да блъска с юмруци в гърдите ѝ, сякаш искаше да се освободи от плътта и да избяга. Долавяше Мрака като една жива, пулсираща съвкупност. Чувстваше се беззащитна. Сякаш той бе приел свръхчовешки образ и нямаше да я пусне да мине от другата страна на горичката. Тя долавяше допира му, колкото и невъзможно да ѝ се струваше. Опитваше се да напипа нечия плът около себе си, за да се успокои – не можеш да се пребориш с безплътното, но имаш шанс, ако срещу теб стои друг човек. Уви… 

Започна да претърсва всяко едно кътче на вцепененото си съзнание, за да открие малко здрав разум. Отчаяно се мъчеше да пребори този пристъп на паника, който настъпи в нея, защото усещаше, че краката не я слушат. Искаше да върви, не –  да изтича напред, или назад, но нещо я теглеше и не ѝ позволяваше. Сякаш хиляди невидими ръце се бяха вкопчили в нея и се бореха за своя дял.

Хиляди и в същото време само две.

Вече не мислеше за автобуса, спирката и дома си. Не мислеше за проекта, който ѝ бе отнел толкова време и заради който бе закъсняла. Не мислеше за офиса и работата си. Мислеше единствено за самия Мрак и малкото си сърце, което заплашваше да се пръсне. Тя се тресеше в своя ужас, а някой, или нещо, галеше косата ѝ, сякаш се опитваше да я успокои. Заравяше пръсти във вече развалената плитка и я обгръщаше така, сякаш искаше да се слее с нея. Както се бе случило с дърветата, катерушките и табелите. Наоколо нямаше друго, освен тъмнина. Единственото живо нещо бе Мрака. Той я докосваше и прегръщаше нежно, но достатъчно здраво, за да не може да се освободи от тази прегръдка. Ужасът ѝ само засилваше още повече хватката му. Времето спря и сякаш всичко застина…

Слънцето вече си бе пробило път в небето над парка и сънените дървета мълчаливо се събуждаха. Мъглата внимателно се вдигаше, сякаш откриваше театрално представление, като същевременно докосваше стволовете им, сякаш ги галеше за сбогом. Плашливи птичета подскачаха сред клоните и безгрижно изчуруликваха, докато нови-стари листа артистично се завъртаха във въздуха и се приземяваха като изкусни балерини. Минзухари разравяха шумата и подаваха нежните си цветове над този мек червено-кафяв килим. Оранжеви облаци се плъзваха по синьо-лилавото небе и лека роса по тревата ги отразяваше. Тук-там се търкулваше по някой жълъд и катеричка, за да си спести пътя до него, минаваше направо през катерушките. Във въздуха се усещаше свежестта на утрото, ободряващата миризма на влажна природа и предстоящия есенен ден. Слънчевите лъчи се провираха през клони и храсти, докосваха влажните пейки, увисваха по входни врати и се прокрадваха през стъклата на прозорците на сградите. Някои хора ги отваряха, за да пуснат хладното и свежо утро в домовете си, други оставаха затворени и сякаш те бяха по-примамливи. Лъчите се гонеха по стъклата, след което се процеждаха към вътрешността на стаите в последен опит да подарят топлина преди да дойде зимата. Не ги спираха нито бъбриви кучета, които молеха нетърпеливо за разходка, нито лениви котараци, които оглеждаха улиците от високо. Минавайки покрай тях, закачливо се галеха в козината и муцунките им.

В един апартамент, обаче, не откриха никого. Ефирно се изляха през прозореца и леки прашинки затанцуваха в тяхната светлина. Шумът от улицата плавно се разнасяше сред мебелите, въздухът задържаше една застиналост, срещу която възроптаваше само часовникът. Той сърдито цъкаше в своята изоставеност. Кафеварката недоумяващо мълчеше, тостерът проблясваше недокоснат. Изглеждаше, че тази сутрин единствената му задача щеше да бъде да отразява дневната светлина като огледало. Птички прелитаха току до кухненското прозорче, но нямаше кой да им отвори. Нямаше и кой да ги погледа, нито да чуе разговора им. Леглото си стоеше все така непокътнато.

Лампичката на телефонния секретар нетърпеливо мигаше. Съобщенията се трупаха от часове. Елена не се бе появила на работа тази сутрин. Нов сигнал прозвуча и отекна в празния апартамент…

*You are my sunshine, my only sunshine

You make me happy when skies are grey

You’ll never know dear, how much I love you  

Please don’t take my sunshine away

/ ‘You are my sunshine’ – Jamey Johnson/