Далеч от тук

Отворих очи. Мирис на пръст и потъпкана трева замъгли погледа ми. Отне ми няколко минути да осъзная къде се намирам. Чух отдалечаващ се тътен и си спомних – бяхме нападнати в ранни зори. Писъкът на жена ми беше раздрал въздуха и в просъница скочих на крака. Бяха много, бяха навсякъде. Ревът им беше мощен и надигаше всяко косъмче по тялото ми. Събаряха и мачкаха всичко по пътя си, с огромна паст поглъщаха каквото им се изпречи.Къде е? – извиках към жена ми.

– Къде е?!

Тя пищеше и сочеше огромните бронирани същества. Разбрах – бяха хванали малкото ми момиченце. Разярен се втурнах напред, миг след което черна пелена падна пред очите ми.

Когато се опомних, лежах под изтръгнато дърво и едва дишах. Едно от съществата ме беше ударило и изтласкало встрани. Опитах се да извикам жена си, но от гърлото ми излезе само нечленоразделен стон. Изправих се и силна болка прониза гърдите ми и сърцето ми се сви – наоколо разрухата пируваше върху останките от дома ми. Страх ме стисна за гърлото и горещи сълзи потекоха по страните ми. Вместо семейството си виждах само облаци прах и гробници от пръст.

Знаех за това. Всички знаехме за огромните същества, покрити с метал, които масово нападаха, рушаха и избиваха без жал мирните жители на света ни. Бях слушал от съседи и другари колко страшни и жестоки са – поривите им не са чисти, нямат причина и оправдание за безчинствата си.

Просто обожават миризмата на кръв и унищожение.

Загребах с шепа от земята и оставих пръстта да се изсипе бавно през пръстите. Нямаше го вече скъпия ми дом. Нямаше го и семейството ми. Мъката се стичаше и пареше страните ми, докато дива ярост започваше да бие в гърдите ми.

Моят дом!

Моят свят!

Стиснах юмруци и се хвърлих да догоня отдалечаващия се грохот. Натрапниците се тътреха напред. Чувах рева им все по-ясно и по-ясно, виждах как дърветата потъваха под огромните им крайници и децата биваха поглъщани цели, загребани с парчета земя. Тичах, препъвайки се в камъни и храсти, усещах само болка в сърцето си. Настигнах ги, но те не ме забелязваха, мятах се в краката им, но те не забавяха ход, а продължаваха да се въртят и бутаха всичко наоколо. Едно голямо дърво падна току пред мен и скочих върху поваления дънер. Затичах по него право срещу едно от съществата. Залитнах, но успях да запазя равновесие и засилих юмруци в грозната му физиономия. Нищо. Дори не потрепна. Въпреки адската болка в ръцете си ударих пак. И пак.

И пак.

Уви, мъката ми не проби студения метал…

Стоях жалък пред огромното същество, блъскайки го с цялата си ярост, а то чакаше. Присмиваше ми се. А после…

После пак настъпи мрак.

Повдигнах клепачи едва-едва. Болеше. Погледнах ръцете си – изглеждаха подути. Козината се бе сплъстила от кръв и пръст. Чух гласове – около мен се появиха няколко човека. Странно – ревът на металните същества бе затихнал. Събрах сили и обърнах глава – едно от тях стоеше на метри от мен. Бе застинало в някаква поза, грозната му паст стискаше парче земя. Погледът ми се върна върху човеците, които се надвесиха над мен. Исках да се съпротивлявам, исках да се изправя и да ги прогоня от дома ми. Нямах сили. Болеше много. Тялото ме болеше. Душата ме болеше. Тя крещеше, но не можех да издам и звук.

Страхливци! Това сте вие! Цялата ви нация е обречена…

Затворих очи, а едри капки дъжд забарабаниха по раните ми. Болката постепенно започна да отшумява. Стана съвсем тихо.

Някой погали страната ми. Не исках да гледам повече, не исках да виждам какво ни причиниха хората. Мразех ги, от дъното на душата си ги мразех. Алчни, гнусни твари. Стисках очи, да задържа сълзите си, стисках ги и си ги пазех.

Някой отново погали страната ми. Нежен глас прошепна в ухото ми: „Стани, всичко е наред. Ще те отведа далеч от тук.“

Отворих очи и бавно се изправих. Странно – вече не усещах раните си. Нежно божество стоеше до мен и се усмихваше. „Ела – каза ми, – ще те заведа при семейството ти.“ Огледах се. Цялата гора беше изсечена. Небето беше причерняло – идваше буря. Човеците, струпали се около тялото ми, се караха кой да вземе черепа ми за украса. „Знаеш ли – викаше единият, – колко струват орангутаните на черния пазар?“ Стиснах отново юмруци, но чух гласа ѝ: „Ела, дете мое. Аз те създадох и аз ще те спася. Ще те отведа там, където те повече няма да те нараняват. Остави ги. Те са обречени.“

Поех подадената ми ръка и повече не се обърнах назад.  

2 thoughts on “Далеч от тук

Add yours

Оставяне на отзив за Таня Димитрова Отказ

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: