Чуй

Нека ти почета. Извинявай, гласът ми трепери – трудно го владея, когато ноември е толкова красив. Кехлибарената есен ме задавя в своите нюанси. Нека ти почета. Историята не е дълга, но ще я взимаме на почивки. Пресекулки меланхолия ще разлива всяка глътка от чая, който ще ти поднеса. Знам, ще пиеш бавно, за да усещаш... Continue Reading →

Featured post

У дома

          Накъде така тичаш, Двойнико?           Накъде си хукнал в нощта?           Посока имаш ли? План? Докога ще бягаш, Двойнико?           Докога мислеше, че можеш да се криеш в тази сляпа светлина? Сухи клонки хрущяха под краката му, листа шумоляха от глухия бяг на разранените му нозе. Той тичаше без посока, а дърветата оживяваха, отваряха... Continue Reading →

Няма да те забравя

Помниш ли първата ни среща? Беше тихо, пусто безвремие между пролет и лято в едно отдалечено малко градче. Бе толкова празно, улиците – проядени от дупки, сградите ронеха мазилката си, притихнали, докато ти минаваше покрай тях. Сякаш искаха да скрият унинието си и да изглеждат по-приветливи за теб. Ти вървеше между тях, понесла кошница с... Continue Reading →

Друга реалност

     Слънчевият заник се изтягаше на повърхността на океана. Солен полъх галеше водата и образуваше леки вълни, карнеолови нюанси играеха в спускащия се здрач. Отнякъде долетя птичи ек – изтерзан, подивял, самотен.      Арина разрови с пръсти мокрия пясък и се наслади на гъделичкащото усещане, което остави по нозете ѝ. – Какво правиш? – гласът... Continue Reading →

Шумът на звездите

Снегът хрущеше под обувките ѝ. Студът се просмукваше в дрехите ѝ, пропълзяваше под шапката и се настаняваше в косите ѝ. Стела вървеше по малките улички и не спираше да се чуди на мразовитата омайност, в която бе потънало градчето. Никога през живота си не бе виждала такава зима. Сви по моста и очите ѝ обходиха... Continue Reading →

Ноктюрно

Аз твойта душа съм, навеки проклета, опита живея в омраза и страст, в смъртта се възнасям, из гробове светя, проклинам и крея, царкиня без власт! Теодор Траянов      Големите ѝ очи се взираха в огледалото за обратно виждане със сиво-зелени оттенъци на ужас, докато дишането ѝ се учестяваше със секунди. Изключи двигателя и слезе от... Continue Reading →

Злато за надежда

Лятото си отиваше. Бавно, мъчително, изпълнено с потрошени криле и заблуди, то пълзеше, отдалечаваше се от нея – топлината му не успя да я докосне. Сега бе ред да отстъпи. Евелина седеше на малко кресло до леглото и четеше на глас. Приказките на Андерсен бяха любими на дъщеря ѝ и тя я молеше да ѝ... Continue Reading →

Жертва

Вълчият вой пропука тишината. Покоят, в който бе потънала гората, се разцепи и в пролуките му мракът придоби още по-голяма плътност. Луната, иначе бледа и бездушна, започна да наедрява, наливайки се с кървави оттенъци. Голите клони на дърветата се заудряха едни в други – сякаш обезумяла реакция на утаечната тишина, витаеща тук. Вълчият вой се... Continue Reading →

Изплуване

Облаци драпат по студеното небе, приближават се и се надвесват над теб. От балкона гледката е най-хубава. Затаяват дъх и впиват изпитателните си погледи в теб, докато ти крачиш неуверено към ръба на скалата. Хрускащият звук от подметките на скъсаните ти кецове се дави във вятъра. Установяваш, че тук горе е доста силен. Потреперваш и... Continue Reading →

Последен стон

  Спомням си всичко. Онази прелестна, кристализирана нощ, в която го чух за пръв път, се е запечатала в съзнанието ми като снимка от стар албум. Отворих сънени очи и сърцето ми заби в пристъп на уплаха. Чувах го толкова ясно, сякаш беше до леглото ми. Постоях неподвижно няколко минути, притаена в своята озадаченост. Какво... Continue Reading →

Роса и мухъл

Възрастната жена бавно дотътри дървено столче до входа на блока, но не излезе навън, а го постави от вътрешната страна. Седна и се загледа в жените и мъжете, забързали по тротоара. Толкова бяха вглъбени в себе си, че повечето от тях дори не вдигаха поглед. Със сигурност не знаеха за табелите по етажите на сградите... Continue Reading →

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑

%d блогъра харесват това: