Чуй

Нека ти почета. Извинявай, гласът ми трепери – трудно го владея, когато ноември е толкова красив. Кехлибарената есен ме задавя в своите нюанси. Нека ти почета. Историята не е дълга, но ще я взимаме на почивки. Пресекулки меланхолия ще разлива всяка глътка от чая, който ще ти поднеса. Знам, ще пиеш бавно, за да усещаш... Continue Reading →

Featured post

Жертва

Вълчият вой пропука тишината. Покоят, в който бе потънала гората, се разцепи и в пролуките му мракът придоби още по-голяма плътност. Луната, иначе бледа и бездушна, започна да наедрява, наливайки се с кървави оттенъци. Голите клони на дърветата се заудряха едни в други – сякаш обезумяла реакция на утаечната тишина, витаеща тук. Вълчият вой се... Continue Reading →

Изплуване

Облаци драпат по студеното небе, приближават се и се надвесват над теб. От балкона гледката е най-хубава. Затаяват дъх и впиват изпитателните си погледи в теб, докато ти крачиш неуверено към ръба на скалата. Хрускащият звук от подметките на скъсаните ти кецове се дави във вятъра. Установяваш, че тук горе е доста силен. Потреперваш и... Continue Reading →

Последен стон

  Спомням си всичко. Онази прелестна, кристализирана нощ, в която го чух за пръв път, се е запечатала в съзнанието ми като снимка от стар албум. Отворих сънени очи и сърцето ми заби в пристъп на уплаха. Чувах го толкова ясно, сякаш беше до леглото ми. Постоях неподвижно няколко минути, притаена в своята озадаченост. Какво... Continue Reading →

Роса и мухъл

Възрастната жена бавно дотътри дървено столче до входа на блока, но не излезе навън, а го постави от вътрешната страна. Седна и се загледа в жените и мъжете, забързали по тротоара. Толкова бяха вглъбени в себе си, че повечето от тях дори не вдигаха поглед. Със сигурност не знаеха за табелите по етажите на сградите... Continue Reading →

Отказвам да се откажа

Не помня колко точно време мина. Календарът ясно ми крещи от стената, но аз не усещам времето. Станало е като бримка, която се влачи подире ми. Прашинките дружно се скупчват по клавиатурата и застиват там в някакъв отнесен, тъжен сън. Не помня какво точно се случи. Помня само, че тичах. Толкова дълго тичах, че накрая... Continue Reading →

На дъх разстояние

Миризма на прах и мухъл изпълваше помещението. Силно усещане за гибел витаеше между олющените стени. Студ пълзеше под босите ѝ нозе, докато тъмнината навън жадно попиваше времето. Тя изтича навън – листата на дърветата трепераха като милиони черни пеперуди. Някъде между тях, силует дърпаше завесата от мрак и безнадеждност. Светлозара отвори очи. Човекът, седящ срещу... Continue Reading →

Тя идва само в полунощ

Борис лежеше, загледан в играещите сенки по тавана. Зората пропукваше отиващата си нощ, докато вълнението му се засилваше. Той извърна глава към Вяра, която спокойно спеше до него. Отмести кичур коса от лицето ѝ и стана. Между кафето и душа провери пощата си два пъти, след което отново седна пред компютъра и се намръщи на... Continue Reading →

Наследството

Тревата беззвучно потъваше под стъпките на Аксения. Бе мека и жълта, като че ли бе загинала преди да ѝ е дошло времето. Лек ветрец носеше миризмата на отиващото си лято, а гарвани пронизваха въздуха с крясъци. Пансионът се издигаше пред нея в цялата си занемарена величественост. Приличаше на ветеран от едновременно всички войни, състояли се... Continue Reading →

Сенки

Виктор барабанеше по волана. Силният дъжд приглушаваше музиката, идваща от радиото. Той наблюдаваше малката сграда през предното стъкло на колата си и дишаше неравномерно. Червени светлинки обхождаха периферията и се давеха в нощта, отдавна спуснала черните си пипала над града, а улиците бяха мокри и пусти. Особено в тази част. Той изключи двигателя, слезе и... Continue Reading →

Блог в WordPress.com.

Нагоре ↑